Денис си припомни един научнофантастичен разказ, където малка промяна в електропроводимостта бе довела до неимоверно нарастване на човешката интелигентност. Ами ако е нещо от тоя род?
Не се чувстваше по-умен. Доказателство за последното бе, че дори не си спомняше заглавието на разказа. Прасльо се спусна от наблюдателния си пост и се приземи в ръцете му. Измърка и го погледна отблизо с изумрудените си очи.
— Сега аз съм чуждоземецът — рече му Денис. — Е, Прасльо? Добре дошъл ли съм тук? Ще ми покажеш твоя свят?
Прасльо извряка. Изглежда гореше от нетърпение да излезе навън.
— Добре. Да вървим.
Той пристегна колана с пъхнатия в кобура игломет. После зае „изследователска“ стойка и дръпна ръчката на вратата. Налягането се изравни с тихо свистене и ушите му изпукаха. Люкът се отмести встрани и освободи пътя на слънчевата светлина от новия свят.
Втора глава
Cogito, ergo Tutti Frutti2
1
Капсулата се беше катурнала върху нисък, покрит с изсъхнала трева хълм. Единият му склон се спускаше надолу, където на около половин миля го прорязваше малка река с ниски брегове. Жълти и тъмнозелени петна допълваха пейзажа.
Дървета.
Да, изглеждаха като истински дървета и небето беше синьо, изпълнено с бели перести облаци.
За един неопределен момент от време му се струваше, че всичко наоколо е пропито с някаква неестествена, зловеща тишина. Малко по-късно осъзна, че сдържа дъха си откакто люкът е отворен. Дори лекичко му се виеше свят.
Той пое с пълни гърди хладния, чист въздух. Ветрецът донесе шум на полюшваща се трева и пукот на клони. С него дойдоха и първите ухания… тази несравнима смесица на хлорофил и хумус, мирис на суха трева и влажна, дъбова кора.
Денис подаде глава от шлюза и погледна дърветата. Май наистина бяха дъбове. Все едно, че беше някъде из Северна Калифорния.
Възможно ли е наистина да е на Земята? Дали зев-ефектът отново не ги е изиграл, поднасяйки им телепортация, вместо междузвезден полет?
Вече си представяше как се обажда на Фластер от някой уличен телефон, за да го зарадва с новината. Естествено за негова сметка.
Денис почувства остро пробождане от нокти в дясното си рамо. Прасльо разтвори мембраните си, изхвърча от шлюза и се стрелна право надолу към близката дъбова горичка.
— Ей, Прас! Къде си тръгнал…?
Викът на Денис замря в мига, когато осъзна, че той не може да е Земята. Това бе родината на Прасльо.
Той започна да забелязва някои дребни подробности — формата на тревата, папратоподобните растения край реката, непознатото ухание във въздуха.
За всеки случай, преди да излезе, провери дали иглометът е в кобура и дали гетите обхващат плътно горния край на високите му обувки. Сухата трева изпращя под него. Из въздуха кръжаха дребни, черни насекоми.
— Прас! — извика той, но животинчето се беше изгубило от погледа му.
Денис се огледа, напрегнал всички сетива. Знаеше, че първите няколко минути в непознат свят могат да бъдат най-опасните.
Не беше лесно едновременно да следи небето, гората и кръжащите около него насекоми, та затова не забеляза малкия робот, докато не се спъна в него и се просна в цял ръст. Претърколи се инстинктивно, а иглометът вече бе в ръката му. Усещаше как кръвта блъска в слепоочията му.
Въздъхна с облекчение едва когато видя, че това е един от автоматичните разузнавачи на Сахаратех.
Камерите на робота го проследиха с едва доловимо бръмчене. Наблюдателният купол се завъртя бавно. Денис прибра игломета.
— Я ела тук! — нареди той.
Няколко секунди роботът обмисля заповедта. Сетне верижните му колела се завъртяха и той запълзя по тревата, за да спре на около метър от него.
— Какво държиш там?
Нещо стърчеше от механичната ръка — блестящ метал с изкривена пинсета в единия си край.
— Това не е ли парче от друг робот? — попита Денис, надявайки се, че греши.
В сравнение с някои от по-сложните електронни машини, с които Денис бе работил, разузнавателният робот беше направо тъп. Но все пак разбираше съвсем прости изречения. Зелената светлина, която блесна върху купола му, означаваше потвърждение.
— Откъде го взе?
Малката машина се завъртя и посочи с една от механичните си ръце.
Денис се надигна и огледа района, но не видя нищо, заслужаващо внимание. Тръгна в същата посока, като разгръщаше високата трева, докато стигна едно равно, обрасло с тръстики място. Тук спря и втренчи стъписан поглед.