— Нищо работа, момче. Жалко само, че няма да останеш още мъничко, за да се срещнеш с жокеите от реактивните и астронавтите. И това ми било пилоти! — Полковникът чак подсвирна от яд. — Но, както и да е. От мен запомни едно, момче — нищо не може да замени здравата работа!
Денис кимна и отново затвори очи. Вятърът продължаваше да свисти в ушите му, а сънят се отдръпваше като декор на отминала сцена в театъра.
Виденията се изпариха заедно с мъглата, която го обкръжаваше и Денис установи, че лети!
Не беше съвсем сигурен колко време е изминало, но затова пък веднага забеляза, че странната комбинация от каруца и планер бе претърпяла някои доста съществени промени — доказателство за това бе факта, че все още са живи.
Около гладкия полиран корпус все още блещукаха синкавите светлини. Крилата бяха солидно закрепени за корпуса и имаха изящна аеродинамична форма. Тялото на каруцата се бе издължило и дори отзад бе пораснала елегантна опашка. Острият нос сочеше гордо напред и нагоре, което означаваше, че земята под тях бавно се отдалечава.
Едва ли цялата татирска история е познавала по-могъщ фелтешски транс, помисли си Денис. В скута му Прасльо се бе отпуснал в израз на крайно изтощение — дишаше тежко и се озърташе с облещените си очички. Денис все още не смееше да отдели поглед от приборите за управление, но не се съмняваше, че Арт и Линора зад него се намираха в същото положение.
Доскорошният сън все още беше някъде в периферията на съзнанието му. Дори подушваше миризмата на аеробензин, масло и нагорещен метал.
Ако сънят бе продължил, без съмнение щеше да се срещне и с някои от по-съвременните герои на авиацията, които да се превърнат във фокус за интензивния практически транс. Все пак бе продължил колкото е нужно, оставяйки в него смътното чувство на гордост. Тези мъже и жени бяха истинското наследство на Земята. Със своята дързост и изобретателност именно те бяха превърнали реалността в онова, което им подсказваха само мечтите… и то по трудния начин.
Денис погледна навън. Топлият вятър го лъхна в лицето — не беше достатъчно силен за да ги издигне обратно до планината, от която бяха излетели. Трябваше да открие подходящо място за приземяване.
Отпред и малко встрани се виждаше неголямо плато, заобиколено от остри, щръкнали право нагоре скали. Денис наклони предпазливо летящия съд и започна постепенно да го снижава. Площадката не беше достатъчно дълга, затова трябваше да успее да се приземи в самото й начало, преди да започнат храстите и камънаците.
Сети се, че роботът все още е отдолу и при тази мисъл сърцето му се сви — вярната машинка можеше да пострада при предстоящото аварийно кацане. Какво да се прави, такива са рисковете на всяко прибързано начинание. Въпреки това й викна да се приготви, сякаш това би имало някакво значение.
После се сети, че предупреждението му е напразно. Снабден със здрава метална броня, роботът сигурно бе най-подготвения от всички за всякакви неприятни сътресения.
За всеки случай направи още един широк кръг, за да достигне най-удобната позиция за равен и постепенен заход надолу към избраната от него писта за кацане. Трябваше да внимава, защото едва ли щеше да има втора възможност.
Чак сега, докато очакваше подходящ вятър, намери време да погледне към спътниците си. Арт бе плувнал в пот, но му се ухили щастливо, показвайки, че все още има пълна вяра в него. За разлика от него Линора изглеждаше напълно изтощена. Беше се отпуснала напред, подпряла мократа си буза на рамото му, и сякаш нищо от ставащото не я интересуваше. Денис й си усмихна окуражително и се обърна, готов да започне приземяването.
— Добре, момчета — викна им той. — Затегнете коланите!
„Площадката“ към която се носеха с нарастваща скорост, всъщност се оказа песъчлив бряг с най-малко десетградусов наклон отляво надясно и само на десетина метра от северния стръмен край на платото. Денис дръпна ръчката към себе си и обърна крилата така, че да забавят снижаването. Корпусът се затресе и той изпъна крака, за да заеме по-стабилна поза. В този момент почувства, че Линора го прегръща и се притиска към него.
Планерът изви плавно и грациозно като албатрос и докосна лекичко мекия пясък. Едното крило се наклони, заора в пясъка и ги завъртя, но въпреки това продължаваха да се плъзгат почти право напред по площадката. Облак прахоляк и чакъл се вдигна зад опашката, най-вече благодарение на Арт, който дърпаше с все сила спирачките. Колелата на робота също се въртяха с трескава бързина.
Не след дълго прашната пелена ги обгърна отвсякъде и Денис трябваше да насочва машината по усет.