Последва порой от кресливи заповеди. Едно отделение пропълзя до края на гората, шмугна се вътре и не след дълго оттам изригна нова шумотевица, придружена от звън на оръжие и болезнени писъци. Малко след това в лагера дотича пратеник. Той се озърна и запълзя към мястото, където страхливо се спотайваше негодникът с червените дрехи.
Брейди се изтърколи до другия край на дънера, зад който се беше прикрил, за да чуе какво си говорят.
— … засада на завоя на пътя. Някой е изгубил търпение и е започнал пукотевицата още щом са ни видели… извадихме късмет… сега сме обкръжени и не можем да пратим съобщение до нашите…
Дебеланкото, когото всички наричаха Хоск, кимна и облиза нервно устни.
— Язък, че пратихме последния пощенски гълъб, за да осведомим барона за залавянето на новия магьосник! — промърмори той. — Сега как ще се свържем с него?
Другият сви рамене.
— По тъмно ще изпратя дузина от хората ми в различни посоки. Все един от тях ще се промъкне…
Опрял гръб на дънера, Брейди загледа втрещено пред себе си. Уютното обяснение, което си бе изградил, и за което се държеше до скоро като за спасителен пояс, се бе изпарило във въздуха. На негово място бе изникнал чужд и непознат свят, пълнен с безброй опасности.
Насила ме накараха! Не исках да идвам тук!
Той въздъхна. Сам си е виновен. Не биваше да се вслушва в съветите на Габи и да се пише храбър доброволец!
4
— Милорд, получихме съобщение от дякон Хоск. Намира се от другата страна на Северния проход. Твърди, че е открил…
Барон Кремер се извъртя и кресна:
— Не сега! Кажете на този глупак да стои там, където е и да не се пречка в краката на моята армия!
Вестоносецът се поклони припряно и побърза да се изпари през входа на шатрата. Кремер се върна при офицерите си.
— Продължавайте. Да чуем какво предприехте, за да прочистите долината от онези летящи чудовища.
Баронът бе пристигнал преди не повече от час с един от големите, триместни планери. Болеше го главата, очите му бяха зачервени от дългото взиране срещу слънцето и нервите му бяха опънати до краен предел. Подчинените му почувстваха, че е в отвратително настроение и побързаха да докладват обстановката, представяйки я в максимално благоприятна светлина.
— Милорд, едва вчера вечерта противникът успя да спре настъплението на нашите сили. Но хората на конт Фейф-дей са обкръжили две от чудовищата над южния ръб на каньона. Ще му осигурим пълна въздушна подкрепа с най-тежките планери, които благоволихте да ни пратите от другите участъци на фронта. Веднага щом елиминираме последните две чудовища, нашите войски ще щурмуват позициите на противника горе на хребета. Сигурно ще дадем немалко жертви, но по-важното е, че с превземането им ще спечелим тактическо преимущество и ще получим възможност да ударим четирите летящи чудовища от северния ръб. След това вече нищо не може да ни спре.
— И колко от планерите ми възнамерявате да пожертвате? — попита баронът.
— О, няма да са много, милорд. Не повече от петнайсет-двайсет.
— Няма да са много… — повтори злобно Кремер и се отпусна уморено в креслото. — Моите храбри пилоти… непобедими… петнайсет-двайсет. Вие разбирате ли, че почти една трета от въздушната ми ескадра е изгубена безвъзвратно! С какво ще поддържам другите сили, кажете ми?
— Но, Ваше височество, така ще премахнем веднъж завинаги заплахата от чудовищата. Противникът отдавна е вкарал всичките си резерви в боя — включително и кралските съгледвачи. Достатъчно е да пробием някъде отбранителната линия, и войната ще бъде решена! Според нас, най-слабото им място е тъкмо тук, в този участък. Разкъсаме ли фронта и врагът ще бъде разделен на две!
Кремер вдигна глава. По лицата на хората му се четеше ентусиазъм и воля за победа, и това сякаш му придаде нови сили.
— Добре! Докарайте всички подкрепления. Искам със собствените си очи да видя как ще спечелим тази историческа битка!
5
Слънцето изпълзя над хоризонта, а Денис и Линора продължаваха да лежат един до друг на песъчливия бряг, завити с одеялото на Сара. Денис усещаше тялото си като изстискан парцал, но не татирски, който със сигурност щеше да стане по-добър от употребата, а най-обикновен, земен.
Съдейки по звуците, идващи от храсталака, Арт се опитваше да стъкми закуската.
Линора въздъхна, положила глава върху гърдите на Денис. Усещаше слабия, омаен аромат на косите й. Даваше си сметка, че трябва колкото се може по-скоро да напуснат това открито място, но волята му беше пречупена от сладкото усещане за близостта на любимата.