Изминаха няколко минути, преди да си спомни за егерите на барона. Обърна се и видя, че вече се спускат на равното и скоро ще бъдат тук. Време беше да си потърси сигурно скривалище.
Нямаше нищо по-хубаво на този свят от радостния смях на Линора.
Но не сега. Не и в този момент, когато се нуждаеше от помощта й.
Кръвта му биеше в слепоочията, а гърдите му поемаха въздуха с мъчително и шумно свистене. На всичко отгоре тя се притискаше така силно към него, че почти го задушаваше.
Той дръпна една от връвчиците, които бе вързал за робота. Бе избрал този начин за управление на примитивния си „самолет“, вместо да крещи команди. Опъна леко, тъй като предишните пъти това бе довело до почти катастрофални последствия. Машината или застиваше насред въздуха, заплашвайки да се сгромоляса надолу като гранитен блок, или се завърташе в серия от неконтролируеми лупинги.
Най-сетне проклетото нещо се бе укротило. Роботът въртеше с равномерна скорост пропелера и Денис успя да се отдалечи достатъчно от опасно щръкналите в небето скални зъбери на каньона. Вдигна носа и остави самолета да набира постепенно височина. Едва тогава се отпусна в меката, топла прегръдка на Линора. Опитваше се да потисне напиращото желание да повърне — сега, когато отново бе станал герой в нейните очи, никак нямаше да е полезно за имиджа му.
А Линора продължаваше да се смее безгрижно и да се притиска възхитено към него.
— О, Магьоснико мой! — въздъхна тя. — Това, което направи, е невероятно! В твоята страна ти сигурно си велик човек! Какви ли още чудеса се крият там!
Денис почувства, че започва да му светва пред очите. Изглежда, най-сетне бе сложил юздите на този своенравен Практически ефект! На всичко отгоре и момичето на неговите мечти го обожаваше!
Какво повече му трябва от живота?
Докато нежните й пръсти разтриваха схванатия му врат, той си помисли, че отдавна не се е чувствал толкова щастлив. Самолетът се подчиняваше на движенията му като добре обучен кон, и с всяка измината минута трупаше все повече практика.
Дори прасолетът се престраши и надникна през ръба, оглеждайки с ококорените си очички небето и ширналата се под тях планина.
Макар да му беше приятно, че принцесата е започнала да го боготвори, нямаше да е зле, ако я върне за малко на земята, когато всичко приключи. От известно време, при всяко затруднение, което им се изпречкваше, Линора неизменно си мислеше, че непобедимият магьосник знае какво да направи. Докато в действителност му се налагаше да импровизира, и то в последния момент пришпорван от инстинкта за оцеляване.
Горите и планините на Койлия се простираха като прекрасен килим под краката им. Меки, пухкави облачета се носеха в далечината.
Денис погали с ръка гладката, лъскава повърхност на корпуса… тази машина бе негово творение от начало до край. При това целият процес не бе отнел повече от два дни! Чак сега започна да забелязва огромните промени, които я бяха превърнали от нескопосана дървена количка в малък изящен самолет.
Подобно нещо би било невъзможно — не само на Земята, но дори и тук, ако не беше вълшебната помощ на л’тофската принцеса и дребното животинче — кренегито.
Сякаш усетил, че мисли за него, Прас се настани в скута му и замърка доволно. Денис погледна многозначително Линора, припомнил си какво му бе разказвала за тези редки същества.
— Не, любима — заговори и той. — Моят свят не е по-красив от вашия, където природата се е показала толкова милостива. Пътят, който сме изминали, е далеч по-труден и трънлив. И ако въобще сме постигнали нещо, станало е с много усилия и безброй свидни жертви. Дай им възможност и всеки жител на Земята би предпочел да се премести тук.
Той погледна към далечните равнини и разбра, че вече е взел своето решение. Искаше да остане на Татир до края на живота си.
Е, това не значи, че няма да се върне на Земята — но само за малко. Колкото да пренесе частица от скъпоценните си знания и да ги предаде на онези, които заслужават. Но Койлия ще бъде неговата нова родина. Защото тук живее Линора. Тук са истинските му приятели… приятели?
— Арт! — сети се той и се плесна по челото. Самолетът се залюля.
— О, майчице! — проплака Линора. — Да се връщаме веднага!
Денис описа плавен завой.
Изведнъж си спомни за войната. Трябва първо да спре това безумие и едва тогава да се унася в мечти за щастлив и безгрижен живот в тази страна.
От скривалището си, под едно повалено дърво, Арт първо чу виковете на приближаващите се войници. Известно време те кръстосваха из платото и надничаха учудени от стръмния ръб към каньона. Ако се съдеше по суеверните възклицания и често повтаряната дума „дракон“, останала в наследство от Стария език, случилото се ги беше разтърсило.