— Магьоснико Нюел. Хубаво е, че най-сетне се срещнахме. Надявам се, че сте си починали добре?
— Ами… да, ваше височество. Безпокоя се само…
— Знам — кимна Линзи и се засмя. — Дъщеря ми, вашата годеница, за което вече дадох благословията си. Ще изпратя да я повикат. Настанихме я съвсем наблизо. — Принцът кимна на един млад паж да изпълни поръчението.
Денис цял засия. Страшно много му се искаше да види Линора отново. Вечерта когато се приземиха, бяха почти разделени от пощурялата тълпа. Събраха се за малко в шатрата на принца, където стана официалното представяне и където принцесата незабавно поиска от баща й да бъдат сгодени. За щастие отговорът не се бе забавил много.
Но развоят на военните действия все още не му даваше мира. При последния си полет над каньона бе видял панически отстъпващата армия на барона, видя също и наемническите войски, които бързаха да се изтеглят, забравили доскорошния съюз. Сега Кремер имаше само своите верни северняци. Но тъкмо те представляваха главната заплаха. Макар уплашени и разколебани, планинците бяха опасен и добре подготвен противник, което си пролича от дисциплината им по време на отстъплението. Единствено те бяха съхранили докрай бойния си ред. Това беше враг, който не биваше да подценяват. Враг, който можеше да се реорганизира и да нанесе контраудар веднага след настъпването на нощта.
— Какво става с Кремер? — попита той.
— Не се тревожете — успокои го Линзи. — Съюзниците му до един тръгнаха да искат прошка от краля. От изток също ни пращат помощ — една доброволническа армия. Кремер е опустошил Зуслик, навличайки си гнева на жителите му, и се е отправил към своите древни планински земи. За съжаление, там ще бъде на сигурно място. Съмнявам се, че дори цялата мощ на кралството плюс вашите летящи чудовища ще са в състояние да го прогонят от тези непристъпни скали.
Денис почувства облекчение. Не се съмняваше, че някой ден Кремер отново ще напомни за себе си. Каквото и да говореха, баронът беше брилянтен военачалник и опитен интригант, безскрупулен в постигането на целите си. Слизането му от политическата сцена несъмнено беше само временно.
И все пак, поне войната бе приключила.
Не без негова помощ, му подсказваше самолюбието му. И то тъкмо навреме, инак неподготвените сили на съюзниците едва ли щяха да спрат настъплението на властолюбивия барон.
Какво пък, Татир никога вече няма да е същият. Благодарение на него познаваха колелото и самолета. Умници като Гат бързо щяха да схванат принципа на перката и да го приложат навсякъде.
Интересно, докъде ли ще стигнат неговите изобретения, когато започнат да се разпространяват масово и Практическият ефект окаже стимулиращото си влияние върху тях?
Пажът дотича обратно, коленичи пред Линзи и му каза нещо. Принцът се обърна към Денис.
— Дъщеря ми ви моли да се срещнете на поляната, където се приземихте предната нощ. Ще ви чака до вълшебната машина. Бъдете спокоен, никой не я е докоснал с пръст. Наредих да я охраняват денонощно под страх от смъртно наказание.
Денис забеляза, че по устните на Линзи трепка доброжелателна усмивка. Без съмнение, докато е спал, принцесата е разказала на баща си за всички приключения, които двамата бяха преживели през последните седмици.
— О, премного съм ви благодарен, ваше височество. Ще бъдете ли така добър да наредите на някой да ми покаже пътя?
Линзи даде знак на младия паж и той хвана Денис за ръката.
2
Линора вече бе дошла. Беше се излегнала на изящно извезано килимче, постлано пред носа на машината, докато три матрони от свитата й си шепнеха развълнувано нещо в сянката на дърветата.
Не само развълнувано, но и недоволно, осъзна Денис, като видя причината за последното. Принцесата бе облечена във военна униформа с плътно прилепнал по краката й клин. На всичко отгоре позата й беше доста предизвикателна, при това в непосредствена близост до странната машина.
Жените изсумтяха и му обърнаха гръб, когато ги поздрави с „добро утро“. (По-скоро „добър ден“ поправи се той, като видя къде се е изкачило слънцето.) Все пак му се поклониха преди да се оттеглят. Държаха се с уважение, но и с известно страхопочитание, сякаш всеки миг щеше да им се озъби и да ги схруска. Изглежда, л’тофите не бяха толкова цивилизовани, колкото койлианците.
И това ще се промени, помисли си Денис, докато крачеше към самолета.
Като го доближи, спря и се ококори изненадан. Линора лежеше по корем, а главата й бе скрита под предницата на това, което някога бе започнало пътя си като набързо сглобена каручка. Вярно, гледката не беше неприятна — напротив, но той се зачуди какво ли прави отдолу.