— Линора… би ли ми казала…
Чу се тъп удар.
— Ох! — извика девойката и Денис се изчерви от последвалите цветисти изрази, за които не се съмняваше от кого са научени.
Междувременно принцесата изпълзя навън като търкаше зачервеното си чело. Недоволното й мърморене секна в мига, когато го видя.
— Денис! — възкликна тя, скочи и се озова в прегръдките му.
Успя да повтори въпроса си едва след като получи възможност да си поеме дъх.
— Ами как какво? Исках да проверя дали всичко е наред. Надявам се, че не съм повредила нещо. Но ти спа толкова дълго, че накрая изгубих търпение, навлякох тази униформа — за ужас на баща ми — и рекох да прескоча насам. Тате все го е страх да не взема да отлетя по следите на барона. Беше ми скучно и исках да погледна…
— Линора, имаш ли представа какво си мислят нещастните благоприлични госпожи от твоята свита? — прекъсна я ухилено Денис. — Да се ровичкаш така под нещо, което им навява ужас.
— Уф! — тя погледна изцапаните си колене. Опита се да ги изчисти, но се отказа и вдигна рамене. — Да мислят каквото си щат. Рано или късно трябва да свикнат, нали така? След като ще ти ставам жена, разчитам да ме научиш на това-онова от твоите вълшебни умения. От малкото опит, който натрупах тази сутрин, имам чувството, че работата ще е доста мръсна.
Съдейки по блясъка в очите й, очакваше от бъдещия си съпруг не само да я въведе в тайните на механиката. Какво пък, животът си има и приятни страни.
— Както и да е — продължи развълнувано тя. — Оказа се, че всичко е наред. Нищо не се е променило, откакто кацнахме. Твоето кренеги допреди малко се навърташе наоколо. Къде ли изчезна точно сега? Сигурно е отишло на лов. Така се увлякох докато зяпах отдолу, че съм изгубила представа за времето.
— И все пак, какво правеше долу? — настояваше Денис.
Линора прекъсна за миг потока от думи, търсейки нишката на позабравената си мисъл.
— Роботът! — сети се изведнъж тя. — Беше ми скучно и реших да си побъбря с онова чудесно същество-инструмент, дето си го донесъл от твоя свят.
— Разговаряла си с… — Денис млъкна учуден. — Покажи ми — добави бързо той.
Свитата на л’тофската принцеса трябваше да понесе нов удар като видя, че сега и двамата се мушват под странната машина. Жените се приготвиха да извърнат срамежливо погледи, ако най-лошите им предположения се окажеха истина.
Но скоро изпуснаха облекчени въздишки. Животът в низината не беше покварил чак дотам принцесата. Какво тогава търсеха там двамата?
Достолепните матрони си дадоха сметка, че животът им вече няма да е такъв, какъвто е бил.
3
Всъщност беше излишно да пълзят отдолу, за да говорят с робота. Денис твърде късно си даде сметка, че би могъл да нареди на послушната машина да пусне перката, да се освободи от долната част на корпуса и да излезе навън. Не му беше хрумнало навреме, само защото в мислите му роботът се бе превърнал в неразделна част от цялостната самолетна конструкция. Серията от мощни практически трансове, усилени от вълшебното действие на кренегито, бяха трансформирали по такъв начин машината, че сега тя сякаш се беше сляла с полираната повърхност на корпуса.
Под „разговор“ Линора бе имала предвид малко по-различен начин на общуване — на репликите й роботът отвръщаше с изписани върху дисплея съобщения.
Денис се намръщи озадачено, когато видя редове от койлиански йероглифи да вървят по сребристия екран. Интересно, запита се той, откъде ли роботът е научил…
Но, разбира се. Нали още от първия ден на пребиваването си тук неговата задача бе да събира колкото се може повече информация за местните обитатели. А в това влизаше и познания за писмения език.
— Раздели екрана — нареди той. — Койлианският текст отляво, отдясно английски в най-точен превод.
Екранът се раздели на две равни части. Легнали по корем двамата мърдаха с устни, докато четяха текста, забравили колко са близо един до друг. Дори Денис пропусна да се възползва от тази удобна възможност.
Още от самото начало забеляза някои интересни прилики. Макар койлианските знаци да бяха част от слогова азбука за разлика от английско-латинската писменост, която по своя характер е истинска азбука, двете системи очевидно притежаваха сходен стил. Така койлианското „th“ изглеждаше като леко изменени и слети „t“ и „h“.
Денис взе да си припомня някои от предположенията, с които се бе забавлявал по време на принудителния си престой в двореца. С нарастващо вълнение той започна да подозира, че една от теориите, които бе разработил тогава, може да се окаже вярна.