Постоянно си повтаряше да си отваря очите на четири, но малко след това пак се забъркваше в сложни изчисления и противоречиви предположения, които отвличаха вниманието му.
Така измина денят. Привечер си стъкми неголям лагер под ниските клони на едно дърво. Не посмя да запали огън и се помъчи да си стопли храна върху непретенциозния газов котлон — също доставен от Брейди. След немалко усилия успя да пробуди едва трепкащ виолетов пламък, върху който набързо постави кутията със супа.
Както е тръгнало, май ще е по-добре, ако се прехранвам с ловуване, помисли си той. Въпреки обнадеждаващите данни от заключението на биохимиците, Денис изпитваше смътно предубеждение към идеята да стреля по местните животни. Какво ще се получи например, ако тукашните „зайци“ се окажат радващи се на всеобща почит философи? Откъде може да е сигурен, че всяка твар, по която гърми, не е разумна?
След като приключи с почти студената вечеря, Денис се зае да нагласява лагерната охранителна система — не по-голяма от тесте карти, с миниатюрен екран и тънка, въртяща се антена. Наложи се да я чукне няколко пъти, за да се задейства.
— Каквато е заспала — промърмори недоволно той, — едва ли ще свирне по-рано от две секунди преди нещо, с размерите на слон, да ме е смачкало.
Пъхна игломета под възглавницата, вдигна ципа на спалния чувал и зарея поглед в небето. Съзвездията бяха съвсем непознати, което направо сложи кръст на теорията му за паралелна Земя. Докато чакаше да го обори съня, измисли имена на няколко съзвездия и дори ги обвърза с легенди.
Така например над южните планини, Алфреско Всемогъщи се сражаваше с голямата змия — Стетоскоп. Всевиждащите очи на героя грееха с нееднаква светлина — едното блещукаше в червено, другото в яркозелено. Зеленото око може да е планета, помисли си Денис. Ако се премести през следващите нощи, ще му дам самостоятелно име.
Над Алфреско и Стетоскоп бе подреден Хорът на Дванайсетте Девственици, които възпяваха подвизите на героя. Девствениците също бяха разноцветни.
Малко вляво бе Тревният човек, тъкмо в момента към него пълзеше Робот, стриктно следващ зададената му програма. Денис искаше да извърне глава и да проследи робота, но изведнъж осъзна, че вече е в плен на съня и не е господар на тялото си.
5
Късно следобед на четвъртия ден Денис излезе на пътя.
Бележникът му бе претъпкан с описания на дървета, насекоми и животни — дори се опита да пусне няколко камъчета от отвесна скала с идеята да измери силата на тукашното притегляне. Приликата на този свят със Земята бе наистина поразителна.
Близо половината от животните, които бе наблюдавал, имаха свои далечни братовчеди сред земната фауна. Затова пък останалите образци не приличаха на нищо, което е виждал някога.
Започваше да се чувства като Чарлз Дарвин, по време на неговото невероятно интересно околосветско пътешествие с кораба „Бигъл“. Дори обувките взеха да стават по-удобни.
Отначало не можеше да ги търпи. Но след като преодоля първоначалния мъчителен период на плюски и ожулвания, изглежда, започна да привиква с тях и краката му се отпуснаха, явно набързо събраното снаряжение все още му създаваше някои дребни проблеми, но опитът започваше да си казва думата.
В началото алармата го будеше по няколко път всяка нощ, но Денис сметна, че е било въпрос на настройка, защото последния път преставаше да свири всеки път, когато отгоре падаше изсъхнало листо. Нещо повече, по някое време се събуди от тропот на копита и зърна в мрака някакви тъмни четирикраки, вероятно чифтокопитни същества. Те спряха малко извън лагерния периметър и облещиха в него светещите си очи. Но защо този път алармата не го предупреди?
Денис забрави за проблемите си с екипировката в мига, когато започна да спуска стръмния склон към пътя. Още щом се смъкна в канавката, свали раницата и докосна пътната настилка. Беше изумен.
Наистина странно шосе — не по-широко от габаритите на малка кола, то следваше извивките на местността, вместо да минава напряко, както всяка земна магистрала. Краищата на настилката бяха неравни, оръфани, изглежда, не си бяха дали труда да ги подравнят по време на нейното полагане.
При допир блестящата повърхност бе гладка, пружинираща и същевременно твърда. Денис скочи отгоре й и извървя няколко крачки. Опита се да я надраска с нож, даже изсипа малко вода от манерката — настилката се оказа водонепроницаема, създаваше добро сцепление и леко поддаваше при натиск.