Пътят се разширяваше след всяко поредно спускане по планинския склон. Околните хълмове бяха покрити с широки и равни тераси. От двете страни на канавките имаше гладко подрязан полудекоративен храсталак. През клоните му понякога се мяркаха пасящи по ливадата животни.
Всеки момент движението щеше да се оживи. Случайна среща на пътя едва ли беше най-добрата идея за първи контакт с извънземна цивилизация. Спомни си за гладко отсечената глава на животното и неволно потрепери. Реши, че ще е по-добре, ако известно време се придвижва край пътя.
Спря и потърси проход в растителната стена. Прасльо, който спеше върху раницата, се пробуди тъкмо когато Денис извади мачетето и се зае да си проправя път. Животинчето се метна на един от близките клони и го погледна с укор, задето му бе прекъснал така грубо следобедната дрямка.
Работата никак не спореше — тежкото острие отскачаше от клоните, сякаш са гумени. Денис го огледа презрително. Досега не беше го използвал, но дори за това кратко време острието се беше покрило с ръжда и ръбът му изглеждаше притъпен. Още една черна точка за негодника Брейди, реши Денис.
Докато облизваше драскотините върху опакото на ръката си, неочаквано си спомни за ножа, който бе намерил край шлюза. Смъкна раницата и извади увития в кърпа артефакт от един страничен джоб. Сетне хвърли уморен поглед към пътя и бавно я разви.
Това, което видя, го накара да се облещи.
Само преди седмица беше поставил в кърпата нож с великолепна изработка, истинско произведение на изкуството и на извънземната инженерна мисъл.
А това, което лежеше сега в ръката му, беше толкова недодялано, че вдъхваше само съжаление — набързо окастрен и подострен къс обсидиан, прикрепен към проста дървена дръжка с помощта на изсушени животински жили. Беше достатъчно остър и сравнително добре направен — според представите на някой кроманьонец — но нямаше нищо общо с първоначалния свръхмодерен прототип.
Не знаеше дали да вярва на очите си. Да не е магия, бе всичко, което му хрумна, докато го опипваше с пръст.
Остро врещене над главата му го върна към позабравената действителност. Прасльо изчурулика още два пъти, като му се кокореше многозначително и въртеше неспокойно глава. После млъкна и изчезна в гъсталака.
Денис извади алармата от джоба на ризата си и включи екрана — почти веднага изплуваха няколко червени точки, които се движеха по пътя към него.
Набързо уви ножа в кърпата и го пусна в раницата — сега не е време да решава подобни загадки. Грабна мачетето и заудря яростно клоните — трябваше час по-скоро да се махне от пътя.
Острите шипове на къпинака се впиваха в лицето и ръцете му, докато си пробиваше път навътре в храстите. Най-сетне, подобно на обелка от настъпен пъпеш, той се измъкна от другата страна на стената и тупна на поляната.
„Сега вече ще ги огледам отблизо — рече си Денис и изпълзя назад към прохода в храстите. — Най-сетне ще видя как изглеждат местните жители!“
Отново извади алармата — върху екрана се виждаха множество жълти точки, вероятно това бяха тревопасните, хрупащи нагоре-надолу по хълма. От едната страна имаше две червени и две жълти точки, които следваха посоката на пътя.
„Двама ездачи.“
Нито следа от зелената точка на Прасльо. Нахалното същество отново го беше изоставило.
Беше се съсредоточил прекалено в червените точки и пропусна да забележи двете по-малки розови кръгчета, които се отделиха от разположената на юг група тревопасни. Придвижваха се ускорено право към центъра на екрана.
„Към центъра ли… — помисли си Денис. — Че това съм аз.“
— Хаааааа-аййййй-оооааооо!!
Последното дойде откъм гърба му — пронизителен, писклив крясък, който накара кожата му да настръхне. Малко след него долетя и шум от топуркащи крака. Някой се носеше право към него, издебвайки го в гръб.
Денис заопипва трескаво кобура, изгубил надежда да измъкне навреме оръжието. Очакваше всеки момент върху главата му да се стовари острието на някой извънземен ятаган.
— Хаааааа-аййййй-оооааооо!!
Възпрепятстван от пристегнатата на гърба му раница, той седна, дръпна игломета за дръжката, успя най-накрая да го вдигне пред очите си… и установи, че се прицелва право в главата на някакво куче!
Денис премигна, застинал в малко странна позиция за стрелба… а малкото куче изтича обратно и се скри между чифт дребни крака. Тънички, мръсни и с разранени колене, краката принадлежаха на… едно момче. Единственото оръжие, което държеше в ръката си малчуганът, бе най-обикновена овчарска тояга.
Първото разумно същество, с което предстоеше да встъпи в контакт, изтри сополивия си нос, отметна един немирен кичур назад и произнесе с подобаваща за случая тържественост: