— Айооо-гъснее… — тук спря и въздъхна развълнувано. — Ииискаве дааприб ашшш?
Все още втрещен от изненада, Денис най-сетне си даде сметка, че сигурно изглежда доста глупаво в тази поза. Той се надигна бавно и полека, за да не изплаши момчето.
Засега реши да не разсъждава върху странния факт, че е срещнал едно не повече от осем-деветгодишно момче в този безкрайно чужд свят. На първо време най-добре ще бъде да се съсредоточи върху лингвистичните проблеми. Имаше нещо странно познато в думите, или начина, по който ги произнасяше момчето — сякаш и друг път бе чувал този език.
Помъчи се да извика на помощ всичките си жалки познания по приложна лингвистика, която бе изучавал в класа на прочутия професор Ла Бел. Той казваше, че имало няколко звука, които били универсални за всички човешки същества. Антрополозите ги използвали всеки път, когато установявали контакт с някое новооткрито племе.
Денис преглътна и опита с първия:
— А?
Момчето вече дишаше по-спокойно. От първоначалното му вълнение — или уплаха — нямаше и следа. Този път повтори по-бавно и отчетливо, с явното намерение да бъде разбрано.
— Искате ли да ви заведа при баща ми?
Денис занемя. Все пак успя да отвори уста, сякаш искаше да каже нещо, но после бавно я затвори.
3
Кутрето припкаше наоколо и от време на време скачаше право в краката им. Момчето — чието име беше Томош — крачеше наперено до Денис, водейки го към къщата зад хълма.
Докато вървяха, Денис мярна главите на неколцина ездачи, които минаха по пътя. Ако се съдеше по малкото, което зърна в процепите между клоните, бяха облечени като селяни, яхнали космати понита.
Лека-полека взе да свиква със ситуацията. От всички възможни варианти на първи контакт, този изглеждаше най-безвреден. Дори развинтеното му инак въображение не беше в състояние да скалъпи някакво що-годе логично обяснение за присъствието на хора в този свят.
— Томош — поде той.
— Да, гос’не?
Откъде да започне? За толкова много неща искаше да попита!
— Ааа, да не се разбягат… овцете, докато ме водиш при баща ти?
— О, нишшо им няма на рикелите. Кучетата ще ги наглеждат. Чета ги два пъти дневно, и ако някое е зачезнало, дигам тревога.
Известно време вървяха мълчаливо. Денис нямаше кой знае колко време, за да се подготви за срещата си с възрастните, а още не се бе успокоил.
Преди да срещне момчето, си бе въобразявал, че е чуждоземец със странен изглед, върху който неизбежно ще се съсредоточи вниманието на туземците — особено ако са човекомравки или нещо подобно. Имаше нещо почти героично в идеята да бъдеш посечен от някой местен расист, привърженик на лигата за борба с млекопитаещите. Съдба, която би посрещнал с честта на храбър първооткривател.
Но ето че сега го вълнуваха далеч по-маловажни детайли — например на пръв поглед незабележима промяна в поведението му може да доведе до неприятни последици, да предизвика или разяри местните жители и дори да му коства всичко. В този случай вината щеше да е само негова.
Защо да не зададе на хлапето въпросите, които бих пробудили подозрението на някой възрастен?
— Томош, има ли много ферми наоколо?
— Не, гос’не, съвсем малко са. — Факт, който малкият събеседник обяви с гордост. — Ние сме една от най-отдалечените! Кралят разрешава само на търговците и миньорите да ходят в планината, където живеят л’тофите. Сам’че барон Кремер е на друго мнение. Тате казва че баронът нямал право да праща дървосекачи и войници тъдява…
Томош продължи да бъбри за това, колко груб и зъл бил местният владетел, и как кралят, който живеел далече на изток, щял да сложи барона на мястото му някой ден. Сетне сподели някои слухове, които, изглежда, бе дочул от по-възрастните: че господарят Херн постепенно прилапвал мините и ги давал на барона да ги управлява, че от две години насам не се е вясвал цирк — пак заради враждите около краля. Въпреки някои затруднения, Денис успя да си състави приблизителна картина на феодална автокрация, за която войната не е чуждо понятие.
За съжаление нищо от чутото не обясняваше наличието на предмети, говорещи за огромен технически напредък. Макар и изпоцапани, дрехите на момчето изглеждаха добре скроени. Нямаха джобове, но кройката и дизайна биха накарали всеки земен моделиер да се пукне от завист. Обувките му наподобяваха малко на старите маратонки на Денис, които почти не сваляше в юношеските си години.
Пред тях изникна цяла група постройки — къща, хамбар и складове, разположени само на стотина метра от стената от шубраци, които заграждаха пътя. Имаше и конюшня, заобиколена с висока дървена ограда. Томош се зарадва и ускори крачка, а Денис го следваше с известна неохота.