Къщата беше ниска и дълга, със скосен покрив, който блестеше в следобедните лъчи на слънцето. В началото младежът си помисли, че отблясъците идват от алуминиевите капчуци или нещо подобно, но когато доближи, установи, че стените са от полирани дървени плоскости, изкусно прикрепени една за друга.
Хамбарът беше с подобна конструкция. И двете постройки бяха направени като за реклама.
Денис спря пред портата. Последна възможност да задава глупавите си въпроси.
— Почакай, Томош… Аз съм чужденец във вашия край…
— Можех да се обзаложа. Говориш толкоз смешно!
— Хм, сигурно. Истината е… че идвам от една далечна страна на северозапад. — Ако се съдеше по дърдоренето на хлапето, познанията на тукашните хора за северните области бяха най-слаби. — Много ми е интересно да узная нещо повече за вашата страна. Ще ми кажеш ли например как се нарича?
— Койлия! — отвърна без колебание момчето.
— Значи вашият крал е крал на Койлия?
Томош кимна с вид на човек, който бързо губи търпение.
— Правилно.
— Добре. Знаеш ли, в различните краища хората наричат света по различен начин. Вие как му казвате?
„Едва ли Фластерия“ — подсмихна се Денис.
— На света ли? — момчето го погледна учудено.
— На целия свят. — Той разтвори ръце, обхващайки земята и небето взети заедно. — На всички океани и кралства. Как ги наричате?
— О! Татир — отвърна момчето с вид на ученик, който знае отговора на въпроса. — Така се казва светът.
— Татир — повтори замислено Денис. Не беше кой знае колко по-добро от „Фластерия“.
— Томош!
Пискливият вик долетя откъм къщата. Доста навъсена млада жена стоеше на прага, засенчила очи с ръка.
— Томош! Веднага ела тук!
Момчето се намръщи.
— Това е леля Бис — поясни то. — К’во ли прави тук? И къде са се дянали мама и тате? — То затича към къщата, оставяйки Денис да пристъпя неуверено край портата.
Очевидно нещо не беше наред. Лелята изглеждаше обезпокоена. Тя приклекна, взе да му обяснява нещо развълнувано и скоро Томош едва сдържаше сълзите си.
Нищо наоколо не даваше повод за тревога. Из двора щъкаха най-обикновени кокошки, само дето бяха доста по-едри от нормалните и сигурно даваха месо, колкото от щраус. Алеите на градината, изглежда, бяха застлани със същия гладък и пружиниращ материал, с какъвто бе покрит пътят. Само краищата им бяха неравни, обрасли с тъмна, неподрязана трева. Прозорците на къщата — поставени на различна височина спрямо нивото на двора — блестяха от чистота, рамките им бяха със съвършена изработка. По-странно бе, че големи и малки прозорци се мъдреха съвсем близо едни до други, без някаква видима причина за това.
Стиснал полата на леля си, Томош ревеше вече с цяло гърло. На Денис внезапно му домъчня — изглежда, нещо се беше случило с родителите на момчето.
Накрая реши да се доближи предпазливо. Жената вдигна глава.
— Вие ли сте Денис? — попита тя с хладен, почти неприязнен тон. Говореше далеч по-разбираемо на местния диалект.
Той кимна.
— Да, госпожице. Наред ли е всичко с Томош? Мога ли да помогна с нещо?
Предложението, изглежда, я изненада. Чертите й видимо се смекчиха.
— Отведоха родителите му. Прескочих да го прибера у дома. Можете да останете тук, докато дойдат да приберат покъщнината и да заключат.
Денис искаше да зададе още цял куп въпроси, но леденият й поглед го смрази.
— Седнете на стълбите и чакайте — довърши тя и поведе момчето.
Кой знае защо Денис не се почувства обиден от подозрителността, с която го посрещнаха. Сигурно беше заради странния му акцент. Седна на стълбите, както му бяха казали.
На верандата, точно пред входната врата, имаше сандък с инструменти. Отпърво Денис го погледна без особен интерес, но нещо привлече вниманието му и той сбърчи озадачено вежди.
— От интересно, по-интересно — промърмори той.
Вътре имаше мотика, брадва, гребло и лопата — всичките блестящи и чисто нови. Плъзна пръст по остриетата на градинарските ножици — бяха наточени и съвсем гладки. Дръжките им бяха от потъмняло дърво. Вдигна ги и ги доближи до очите си — едва сега забеляза, че остриетата са почти прозрачни и във вътрешността им се виждаха разклоняващи се жилки, които приличаха на капиляри.
— Божичко, та те са от камък! — възкликна Денис. — Някакъв скъпоценен камък или кристал!
Какъв невероятен напредък на науката и техниката се изискваше, за да се произвеждат подобни сечива за земеделска работа!