— Сега, предполагам, ще имаш наглостта да ми заявиш, че тази кърпа не е нова! — Кърпата изглеждаше като сувенир от луксозен магазин.
— Че как ще е нова! — ококори се старецът. — Предава се в рода ми от пет поколения насам! — добави гордо той. — Постоянно я използваме. По цял ден я гледам и си духам носа в нея.
Денис бе така потресен от чутото, че неволно разхлаби хватка. Тет се свлече на пода без да откъсва очи от него.
Младежът поклати глава в израз на крайно объркване, излезе на двора и закрачи между затворниците. Подмина ги и скоро стигна мястото, където външната палисада опираше в блестящата стена на замъка.
Тук спря и докосна с пръсти грубите, привързани с лико и покрити със засъхнала кал дъски, от които бе изградена стената на палисадата. С пръстите на другата ръка погали стената на замъка — беше гладка, твърда като метал, но блестеше и прозираше подобно на грамаден, светлокафяв полускъпоценен камък… или като полираната повърхност на гигантски баобаб.
Някой го приближи отзад. Огледа се и видя, че е Тет, този път придружен от още двама затворници, които разглеждаха с откровено любопитство новодошлия.
— Кога беше войната? — попита Денис, все още полуобърнат към тях.
Спогледаха се. Високият пристъпи към него учуден.
— Ам’че, за коя война приказваш, хлапе? Една ли е, две ли са! За онази, в която баронът изрита Стария Дук? Или за тази, между Кремер и краля?
Денис се обърна и изкрещя:
— За Голямата война, идиоти такива! За онази, в която са загинали всичките ви предци! За войната, която ви е запратила толкова назад, че сега живеете от трохите, завещани ви от вашите деди — всички тези самосмазващи се пътища… и незахабяващи носни кърпички!
Мъжете млъкнаха и си зашепнаха разтревожено. Накрая един нисък мургав затворник с къса черна брада вдигна рамене и заговори:
— Не разбираме за какво говориш бе, човек. Живеем си далеч по-добре, отколкото нашите предци. А пък внуците ни сигур ще са още по-добре от нас. На туй му викат прогрес. Не си ли чувал за прогрес? Да не идеш от някоя страна, дето се кланяте на дедите си и си губите времето с подобни глупости?
На лицето му се четеше искрено любопитство. Денис направи няколко крачки и малкият му антураж го последва.
Минаха покрай група затворници, които разкопаваха зеленчукова градина. Нямаше нищо неестествено в стройните редове на лехите, но сечивата на работниците бяха груби и недодялани като каменната секира, която му бяха пробутали в имението на Томош.
Той посочи с ръка и попита:
— Тези инструменти са нови, така ли?
Тет и другите кимнаха.
— Така си и мислех! Всяко нещо, което е ново, напомня за маймуните и първобитните хора, а богаташите ви се кичат и използват неща, които са принадлежали още на прадедите ви…
— Ама… — пристъпи от крак на крак Тет. — Тези инструменти са за богатите бе, момче.
Денис изтръгна една мотика с издялано от кремък острие от ръцете на близкия затворник и я размаха под носа на стареца.
— Тези? За богатите? Във вашето йерархично общество? Тези груби, варварски, недодялани изделия…
Дебелият градинар, когото бе лишил от инструмента, взе да протестира:
— Хубаво де, правя каквото мога! Но току-що ми я дадоха, за Бога! Ще се оправи! Нали тъй, момчета? — той изсумтя недоволно, а останалите закимаха единодушно. Изглежда бяха стигнали до заключението, че хлапето не е с всичкия си.
Но Денис бе изненадан от друго. Та той въобще не обвиняваше градинаря! Защо дебеланкото изведнъж взе да се оправдава?
Огледа се, търсейки друг подходящ пример, каквото и да е, само да раздвижи мозъците на тези нещастници. Изведнъж видя нова група, но тези не носеха парцаливи дрехи, а бяха издокарани в най-фини и радващи окото одежди. Наметалата им сияеха в лъчите на слънцето.
Занимаваха се с упражнения по фехтовка, само дето бяха въоръжени не с истински, а с дървени мечове. Неколцина войници ги бяха наобиколили и се забавляваха на зрелището. Денис нямаше никаква представа какво търсят аристократите и тяхната охрана зад стените на затвора, но реши да се възползва от възможността.
— Ето там! — посочи той. — Дрехите, които носят тези хора са стари, така ли?
Наобиколилите го отново закимаха в синхрон, но лицата им вече не изглеждаха толкова дружелюбни.
— И са били ушити от вашите предци, нали?
— Сигурно е така — намеси се нисичкият. — И какво от това? Няма никакво значение кой ги е ушил! По-важното е кой ги е усъвършенствал — ето кое се цени!
Слепци ли бяха тези хора за собствената си история? Дали катастрофата, помела всичките им научни познания, по някакъв начин не бе увредила и способностите им да виждат истината? Денис тръгна с решителна крачка към групата фехтовачи. Стражата почти не му обърна внимание.