В редките случаи, когато си повтаряше да стои изправен, Денис Нюел стърчеше малко над средния ръст. Обличаше се небрежно… според някои, дори бе размъкнат. Косата му бе малко по-дълга от общоприетата мода, но това не го безпокоеше особено.
Лицето му често придобиваше замечтано изражение, характерно както за гениите, така и за немирниците, склонни вечно да замислят някоя пакост. В действителност, той бе малко мързелив за първото и прекалено добродушен за второто. Имаше кестенява коса и кафяви очи, леко зачервени в момента от покера, който бе играл цяла нощ.
След края на лекцията, докато тълпата сънливи млади учени се изнизваше през вратата, той спря пред таблото за обяви, с надежда да открие подходящо предложение за работа в някоя друга лаборатория по зеватроника.
Нямаше естествено. Сахарският Технологичен институт бе единственото място, където се извършваха практически опити със зеватрон. Денис го знаеше, защото немалка част от този успех се дължеше и на неговите усилия.
Допреди шест месеца.
Спрял в коридора, Денис видя Габриела да излиза под ръка с Берналд Брейди. Двамата разговаряха оживено, дори сърдечно. Брейди изглеждаше въодушевен, сякаш току-що бе изкачил Еверест. По всичко личеше, че е влюбен до уши.
Денис мълчаливо му пожела успех. Радваше се, че поне за известно време се е отървал от деспотичното внимание на Габриела. Разбира се, тя бе компетентен специалист в собствената си област, но твърде често го използваше за отдушник на неимоверните си физически резерви.
Денис погледна часовника си. Време беше за срещата с Фластер. Изправи рамене — нямаше смисъл повече да отлага неизбежното, реши той. Или директорът ще отговори на въпросите му, или си тръгва оттук!
2
— А, Нюел! Заповядай!
Марсел Фластер се надигна иззад лъскавия плот на празното бюро.
— Седни, момчето ми! Искаш ли пура? Току-що ги получих от Нова Хавана, на Венера. — Той махна с ръка към мекото кресло. — Я ми кажи ми, млади човече, какво става с проекта за изкуствен интелект върху който работиш?
През последните шест месеца Денис ръководеше малка изследователска програма за разработване на изкуствен интелект. Началото й бе положено в незнайно далечни времена — във всеки случай доста преди 2024-та, когато неоспоримо бе доказано, че идеята за моделиране на изкуствен разум е лишена от всякакво рационално зърно.
Все още нямаше представа защо Фластер го покани. Не искаше да проявява сервилност, нито да бъде неоправдано груб, та се зае чистосърдечно и добросъвестно да докладва за успехите на неговата миниатюрна група.
— Имаме известен напредък. Наскоро създадохме нова висококачествена мимикрираща програма. При телефонните изпитания тя постигна среден резултат от 6.3 минути, преди събеседникът да заподозре, че разговаря с машина. Рич Швал и аз смятаме…
— Шест минути и половина! — прекъсна го Фластер. — Това наистина е постижение! Доколкото си спомням, близо минута над стария рекорд! Впечатлен съм! И все пак, Нюел — продължи с лукава усмивка Фластер. — Нима наистина смяташ, че току-така прехвърлих един толкова надежден млад учен в проект без никакви перспективи?
Денис поклати глава. Отдавна се бе примирил с мисълта, че шефът на научния съвет го е изхвърлил от лабораторията по зеватроника за да натика там свои верни протежета.
Преди смъртта на неговия стар ръководител, доктор Гуинасио, Денис вреше и кипеше в епицентъра на програмата за изучаване и анализиране на материята на реалността. После, няколко седмици след трагедията, Фластер постепенно започна да прехвърля свои хора в проекта. Денис винаги се ядосваше, като си спомняше за онова време. Беше сигурен, че са на ръба на поредното невероятно откритие, когато го изритаха от лабораторията.
— Не мога да си обясня защо ме преместихте — призна той. — Дали пък не сте ме пазили за някои по-велики дела?
Фластер се ухили, сякаш не долавяше сарказма на Денис.
— Точно така, момчето ми! Ти проявяваш забележителна проницателност! Кажи ми, Нюел, след като понатрупа опит с ръководенето на малка група, би ли желал да поемеш проекта по зеватроника тук, в Сахарския Технологичен?
Денис се облещи крайно изненадан.
— Хъ — бе всичко, което можа да каже.
Фластер стана и доближи изящната старовремска кафеварка на скрина. Наля две порцеланови чашки с ароматно кафе и предложи едната на Денис, който я пое с изтръпнали пръсти. Почти не забеляза колко горчиво и ароматно е кафето.
Директорът се настани зад бюрото и сръбна от своята чаша.