— Значи не отричате — кресна разгневено той, — че вашите благородници получават най-хубавите, пък макар и най-стари дрехи и… това правило важи и за всичко останало?
— Така си е…
— И тези аристократи тук носят само стари дрехи, така ли?
Тълпата избухна в смях. Дори неколцина от участниците в мнимите двубои спряха и се присъединиха към останалите.
— Какви богаташи са тия бе, Денис? — тупна го по рамото старият Тет. — Те са си бедни затворници като нас. Само дето са сложени като гренадирите на барона. Писано ли ти е да носиш богаташки дрехи, ще ги носиш и туйто! — Последното звучеше като афоризъм.
Денис поклати глава. Подсъзнанието му тропаше нетърпеливо на вратата и очевидно се опитваше да му каже нещо.
— Затворен „задето имал фигурата на барона“ — така каза Томош за баща си… — наблизо някой възкликна учудено, но той не му обърна внимание. — Богатите принуждават бедните да носят най-хубавите им дрехи, но това не ги разваля, а напротив…
Някой му говореше развълнувано, но умът на Денис бе погълнат от друго. Той закрачи безцелно, без да обръща внимание на това, което ставаше наоколо. Другите затворници му сториха място сякаш е светец… или безумец.
— Не… Дрехите не се износват, защото богатите карат онези, които имат техните фигури да ги носят постоянно… да ги поддържат като ги…
— Прощавайте, господине. Одеве не споменахте ли името…
— … като ги практикуват! Практикуват! — повтори той и стисна главата си с длани. Тази дума щеше да го подлуди.
— … не споменахте ли името Томош… Томош Сигъл?
Денис вдигна глава и видя пред себе си висок, широкоплещест мъж, издокаран във великолепни одежди от брокат и коприна, макар по мрачния израз да личеше, че е затворник като него. Имаше нещо познато в чертите на лицето му, но умът на Денис все още бе замъглен от милион догадки.
— Берналд Брейди! — извика той и се плесна с юмрук по дланта. — Той говореше за някакво неуловимо различие в тукашните физически закони! Каза, че роботите ставали по-ефикасни…
Денис потупа дрехата си — бяха му взели колана и чантичката, но за щастие му бяха оставили дреболиите в джобовете.
— Разбира се! Дори не са ги забелязали! Откъде да знаят, че се затварят с цип! А тези ципове са ставали все по-добри и по-усъвършенствани с практикуването, на което съм ги подлагал, откакто съм тук!
Той дръпна ципа на един от джобовете и из тълпата се разнесе изненадан шепот. Извади отвътре дневника и прелисти страниците.
— „Първи ден — прочете на глас. — Екипировката е под всякаква критика. Сигурно са купували от най-евтиното. Кълна се, че веднага щом се върна ще натрия носа на онзи негодник Брейди…“ — той вдигна глава и добави усмихнато: — Ще го направя, ще видите!
— Господине — задърпа го отново високият мъж, — одеве споменахте името…
Денис прелисти няколко страници без да му обръща внимание.
— „Десети ден — зачете отново той. — Екипировката е доста по-добра, отколкото смятах в началото… сигурно съм грешал…“
Не беше сгрешил, а просто снаряжението се беше подобрило, усъвършенствало!
Денис затвори дневника си и се озърна. За първи път откакто се бе озовал в този свят, той виждаше — сякаш внезапно беше прогледнал.
Видя кула, превърнала се след много поколения в огромен замък — защото е била практикувана с тази цел достатъчно дълго!
Видя градински сечива, които ден след ден на упорито практикуване ставаха все по-добри, докато накрая щяха да се превърнат в онези чудесни изделия, на които се бе любувал в къщата на Томош.
Той се обърна и огледа хората зад него. И видя… диваци!
— Тук няма да открия нито учени, нито механици, защото такива просто няма! Вие въобще не разбирате от техника, така ли е? — посочи ги той с обвиняващ пръст. — Ей, ти! — кресна той на най-близкия от тях. — Знаеш ли какво е колело? Кажи де!
Затворниците мълчаха.
Денис се олюля. Съзнанието му премигваше като запалена свещ на вятъра.
— Трябваше… трябваше да си остана при капсулата и да построя сам тоя проклет зеватрон… Прасльо и роботът щяха повече да са ми от полза, отколкото тази тълпа пещерни хора, които току-виж ме изяли за вечеря, за да изпрактикуват от кокалите ми лъжици и вилици! Страхотни супници ще излязат някой ден от лопатките ми!
Коленете му се подгънаха и той падна възнак в пясъка.
— Аз съм виновен — чу да казва някой над него. — Не биваше да му позволявам да става с тази цицина.