Денис почувства нечии силни ръце да го вдигат и понасят. Светът се завъртя пред очите му.
Пещерни хора. Сега ще го напъхат в койката, за да изпрактикува от нея пухено легло или нещо подобно — стига да лежи достатъчно дълго.
Засмя се налудничаво.
— Не им се сърди, приятелю — промърмори той. — Те са само едни нещастни туземци. Е, поне са разбрали, че съвършенството се постига с достатъчно практикуване…
След което изгуби напълно съзнание.
6
По стереовизора течеше някакво късно шоу. Гостите бяха четирима прочути философи.
Дезмънд Морис, Едуин Хур, Уилард Уетлост и Сеймъс Мърфи току-що бяха интервюирани. След паузата за реклами, водещият се обърна към холокамерите и показа сияйната си, фалшива усмивка.
— И така, дами и господа, тези четирима господа бяха така любезни да ни разкажат накратко за съвместната им работа върху тяхната прочута книга „Законите на термодинамиката“. Може би сега е моментът да чуем и мнението на отсрещната страна. Позволете да ви представя моя тайнствен гост, господин Пер Петер Мобиле!
Четиримата философи скочиха като един и взеха да протестират.
— Този шарлатанин… Мошеник…! Не бих останал и миг под един покрив с него!
Но докато се бунтуваха, оркестърът изпълни туш и под пронизителните звуци на фанфарите на сцената изскочи едно шимпанзе, ухили се с два реда едри бели зъби на гостите и публиката, и размаха косматите си ръце.
На главата си носеше шапка с козирка и закрепена с тел въртележка.
Шимпанзето сграбчи микрофона, който му бяха подхвърлили зад декорите, и се завъртя в бесния ритъм на музиката. След това запя с нисък и странно приятен глас:
Публиката избухна в шумни овации, повтаряйки припева. Пер Петер Мобиле се захили, скокна и продължи още по-възторжено.
Шимпанзето се кълчеше и кривеше под звуците на оркестъра и нито за миг не преставаше да се върти. Въртележката върху шапката му бе като пропелер на стар реактивен самолет.
Камерата се спря върху запотеното лице на шимпанзето и го показа в едър план. Зъбите му бяха като теракотени плочки покрити с бял порцелан. Оркестърът подхвана най-трескавия си ритъм.
Шимпанзето подскочи и изпълни главозамайващ задно салто. Изтича към разгневените философи и им се изплези тържествено, после се завъртя отново към камерата, ухили се и повтори с пискливо сопрано:
— Уф!
Денис подскочи и сграбчи ръба на койката. Известно време се взира напрегнато в мрака, като дишаше тежко. Накрая се отпусна върху възглавницата и въздъхна.
Е, поне част от съня съвпадаше с действителността. Нямаше шимпанзе, но затова пък бе попаднал в затвора на някаква чудата и объркана страна, по прищявка на пещерните хора, които дори не знаеха, че са такива. Намираше се най-малко на петдесетина мили от повредения зеватрон, в един свят, където основните физични принципи, на които го бяха учили, се преплитаха в нов налудничава комбинация.
Беше нощ. Помещението кънтеше от многогласно разтърсващо хъркане. Денис лежеше неподвижно в мрака, замислен за най-различни неща, когато изведнъж почувства, че някой го наблюдава. Обърна се и установи, че е съседът му по койка — широкоплещестият мъж черна, къдрава коса.
— Сънувахте лош сън — произнесе тихо той.
— Кошмари — кимна Денис. — Изглеждате ми познат — добави, след като се взря в мрака. — Вие не сте ли един от хората, които практикуват дрехи?