— Чудесна работа, Гат. Жалко, че скоро ще се съмне. Всъщност дали не можем да те изпратим в лазарет — там ще имаш предостатъчно време, за да усъвършенстваш триона…
Арт ги прекъсна със звучен коментар за времето. Беше парола и тримата млъкнаха. След миг откъм завоя се зададе патрул. Веднага щом отмина Денис предложи на останалите да разгледат „триона“ — всички отказаха изключение на Стивмладши. Изглежда, обикновените хора от този свят изпитваха странно и суеверно предубеждение към онези, които умееха да „влагат съдържание“ в сечивата — творците и занаятчиите, които „създават“ инструменти, вместо да ги „практикуват“ до пълно съвършенство. Вероятно го смятаха за магьосник, след като се уповаваше на принципи, които не познаваха.
Денис върна ципа на Гат и младежът грижливо го прибра.
Обядът приключи. Тъмничарите взеха да ги подканват да се връщат по работните си места.
Задачата на Денис бе да щурмува с притъпено дървено копие войници, облечени в ризници. Работа, колкото неприятна, толкова и изнурителна. Ако удари прекалено силно, войникът му отвръщаше с камшик, прояви ли слабост или мекушавост — крещеше му и го заплашваше.
Три часа след пладне отекна камбаната, която оповестяваше началото на религиозната служба. Издокаран в червена роба капелан издигна преносим олтар до стената на замъка и призова вярващите на общо събрание. Почти всички откликнаха, макар лицата им да не изглеждаха особено екзалтирани — всеки гледаше да се възползва от възможността да се отърве от досадната работа. Малцина, между които и Арт, по една или друга причина останаха на работните си места. Денис също искаше да позяпа церемонията, но не знаеше как ще посрещнат един турист от друга планета. Участниците се кланяха и мърмореха молитви пред няколко дървени божества, обсипани със скъпоценни камъни. Преди два часа го бяха прехвърлили на работа при Стивмладши — двамата сечаха дърва с набързо приготвени каменни брадви при неизменното присъствие на тъмничарите.
— Май тук не гледате кой знае колко сериозно на религията — подхвърли Денис запъхтяно.
Стивмладши вдигна яките си плещи, после замахна и стовари брадвата, разпръсквайки наоколо облак трески. Изглеждаше доста нелепо като дървосекач с най-новите дрехи на барона, но това също бе част от работата му. Господарят на Зуслик не понасяше дрехите му да овехтяват, а след подобна разгорещена практика щяха направо да блестят.
— При Стария Дук моите съграждани гледаха доста лекомислено на религията — обясни Сигъл. — Но след като дядото на Кремер дойде тук, взе да прави всякакви отстъпки и да поощрява църквата и гилдиите, което е странно, тъй като северняците никога не са се славили като вярващи.
Денис кимна. Познат номер. В земната история варварите често са се превръщали в най-яростните защитници на религиозните институции в поробените от тях народи.
— Да разбирам ли, че и ти не си вярващ? — попита той.
— Всички тези божества ме карат да се смущавам — призна Сигъл. — Чувам, че из източните царства отдавна никой не вярва в подобни глупости. Някои дори се връщат към Старата вяра, към която до ден-днешен се придържат л’тофите.
Денис тъкмо се готвеше да поразпита каква е тази „Стара вяра“, когато тъмничарят изръмжа недоволно и им махна да се захващат за работа. Той замахна яростно и този път успя да отдели няколко трески от дънера, който му бяха предоставили за практикуване на брадвата. Ала дори най-шеметният полет на въображението не би могъл да открие минимална промяна в примитивното оръдие.
Това бе бавен процес, въпреки Практическия ефект. Надяваше се младият Гат да има по-добър успех с ципа-трион, отколкото имаше той с проклетия, затъпен кремък!
2
През следващите три вечери, докато Гат и Сигъл практикуваха малкия трион под завивките, Денис се измъкваше — незабелязано за вътрешните тъмничари — от спалното и обикаляше двора.
Освен че по цял ден практикуваше доспехи и сечеше дърва, той вече взимаше уроци по писмен койлиански. Стивмладши Сигъл, най-образованият сред всички затворници, се съгласи да е негов учител.
С течение на времето Денис бе принуден да посмекчи първоначалната си оценка за тези хора. Те бяха културни, цивилизовани и далеч над нивото на пещерния човек. Разбираха от музика и изкуство, търговия и литература. Единствено техническите им познания и умения бяха останали нейде в края на Каменния век. Но, изглежда, не се нуждаеха от тях.
Всичко неживо подлежеше на практикуване, затова предметите бяха изработени предимно от дърво, камък или кост… много рядко се срещаше необработена мед или метеоритно желязо, като последните се ценяха особено високо. Истинско чудо бе колко много може да постигне една цивилизация без помощта на метал.