Зеватронът естествено заемаше основна част от помещението. Лаборанти с бели престилки щъкаха по металните тераси около него, следейки всички промени на индикаторите.
Повечето от техниците слязоха да поздравят Денис, когато го видяха да влиза. Очевидно се радваха на завръщането му. Церемонията по ръкостискане и тупане на гърбове му отне близо половин час и предизвика неистов гняв върху лицето на Брейди.
Когато най-сетне го оставиха да работи, Денис побърза да огледа състоянието на двете големи реалностни сонди. Там, където се срещаха — дълбоко във вътрешността на машината — имаше участък от пространството, който не беше нито напълно „тук“, нито „някъде другаде“. Една истинска аномална зона, която се местеше между Земята и някоя друга реалност в зависимост от това към коя от двете сонди се подаваше енергия.
Преди шест месеца в корпуса имаше малък люк, през който вземаха проби от розовата мъгла и странните прашни облаци, които бяха открили с доктор Гуинасио. Сега на същото място бе монтиран грамаден, брониран и подсилен въздушен шлюз.
Докато работеше в непосредствена близост до шлюза, Денис изведнъж осъзна, че всичко, което трябва да направи, за да се озове в един съвсем чужд свят, е да прекрачи прага! Какво невероятно странно усещане.
— Още ли се блъскаш, Нюел?
Денис вдигна глава. Цепката, оформяща устните на Берналд Брейди изглеждаше като вечно застинала маска на неодобрение. Сигурно му бяха наредили да оказва пълна подкрепа, което не включваше необходимостта да се държи любезно.
— Вече имам известна представа за проблема — отвърна с привидно безразличие Денис. — Нещо е повредило онази част от зеватрона, която се показва в аномалния свят — по-точно механизма за връщане. Може да се поправи само от другата страна.
Беше си дал сметка, че Марсел Фластер ще поиска нещо срещу възстановяването му на работа в лабораторията. Ако Денис не е в състояние да извърши поправката оттук, именно на него ще се падне честта да пътува до отсрещния край.
Все още не знаеше дали да се радва, или да трепери от тази възможност.
— Фластерия — промърмори Брейди.
— Моля?
— Така нарекохме планетата, Нюел — Фластерия.
„Глупости — помисли си Денис. — Едва ли има по-тъпо название.“
— Както и да е — продължи Брейди. — Не се мисли за голям умник. Отдавна знаех, че повредата е в механизма за връщане.
Денис с мъка преглътна раздразнението си. Сега не беше време за безполезни спорове.
— Интересно колко време ви е било нужно, за да го разберете? — подхвърли ехидно той.
Брейди не отговори, но червенината по лицето му бе достатъчно красноречива.
— Няма значение — махна с ръка Денис и се надигна. — Ела, искам да ми покажеш някои неща из твоя зоопарк, щом сте намислили да ме пращате оттатък.
Бозайници! Пленените животни дишаха въздух, бяха четирикраки и то не какви да е, а космати бозайници!
Той се загледа в едно, което приличаше на малка невестулка. Имаше две вертикални ноздри — над муцуната и непосредствено под бдителните, шарещи неспокойно очички. Всяка от лапите бе снабдена с пет остри нокти, а телцето завършваше с дълга, пухкава опашка. Томографското изображение върху клетката показваше четирикамерно сърце, стандартна скелетна структура и набор от вътрешни органи с напълно типична локализация.
И въпреки това съществото беше с извънземен произход!
В момента то също разглеждаше Денис, но сигурно видяното го изпълни с досада, защото се прозя и извърна глава.
— Биолозите го провериха щателно за микроби и прочие — обади се Брейди, предугадил следващия въпрос на Денис. — Морските свинчета, които пускахме през сондата, си живуркаха безоблачно по няколко дни, преди да ги върнем обратно.
— А какво показват биохимичните проучвания? Аминокиселините например същите ли са?
Брейди побутна една дебела папка.
— Доктор Нелсън бе извикан в Палермо вчера преди обяд. Вероятно за да докладва за откритието пред правителствената комисия. Тук е неговият доклад — той взе папката и я пусна в скута на Денис. — Прочети си го сам!
Денис тъкмо се готвеше да отвърне с подобаваща любезност, когато вниманието им бе привлечено от метален звън откъм редицата с клетки. Двамата се обърнаха и видяха, че една от клетките се разтърсва от удари.
— Дявол да го вземе! — изруга Брейди. — Пак ще излезе! — Той изтича при стената и натисна копчето на алармата. От дъното на коридора долетя вой на сирена.
— Кой ще излезе? — попита Денис, заразен от паниката в гласа му. — Какво е това?