Той се обърна и забърза към гърлото на южния проход.
Бегълците и преследвачите забавиха ход, когато наближиха хребета.
Линора се справяше чудесно, а Денис мислеше дали да не освободи магарето от тежестта на каруцата, или да изхвърли сгънатия отзад планер. Но някакво необяснимо предчувствие го караше да се въздържи и от двете. Може би заради дългото практикуване, което бяха вложили в тях. От друга страна, всяка секунда беше ценна.
Краката го боляха нетърпимо, а дробовете му изпускаха въздуха с болезнено хриптене. Имаше чувството, че не са спирали от часове.
Неусетно пред очите им се разгърна нова картина, която ги завари неподготвени — южната долина беше набраздена от множество речни корита. На самия връх тримата напуснаха пътя и се проснаха изтощени в тревата.
Линора плъзна поглед по планинската верига, която заграждаше долината подобно на застинал във вечен сън гигант. Отсамната й страна тънеше в сянка, тъй като следобедното слънце вече се бе спуснало ниско.
— Там — посочи тя към редицата заснежени върхове. — Там е моят дом.
За Денис това планинско царство изглеждаше точно толкова далечно и недосегаемо, колкото и полегатите хълмове на Средиземно море. Ще ги стигнат ли някога, след като преследвачите са по петите им? Той погледна надолу към виещия се път, после се обърна и хвърли замислен поглед на малката каручка, която досега им бе служила безотказно. В главата му започна да се оформя една идея.
Ще се получи ли? Залогът беше ужасен, съществуваше реална опасност да загинат.
Той изгледа спътниците си. Изглеждаха изтощени до краен предел. С абсолютна сигурност не биха могли да се надпреварват с войниците, които бързо скъсяваха дистанцията.
— Арт, иди на пост.
Дребосъкът изстена мъчително, но се надигна и закуцука обратно към пътя.
Денис претършува близките дървета, докато намери две яки, дебели пръчки. Отряза малко от въжето, което Сара предвидливо им бе дала и се зае да закрепва пръчките отстрани на каруцата — пред и над задните колела. Тъкмо привършваше, когато откъм пътя долетя предупредителен вик. Вдигна глава и видя, че Арт тича към тях.
— Денис! Съвсем близо са!
Денис изруга. Надяваше се на малко повече време, но явно беше подценил способностите на кремеровите бързоходци. Какви неимоверни усилия се изискваха, за се да изкатерят за толкова кратко време! Той помогна на Линора да се настани в каруцата, а Арт вече дърпаше умореното животно и му крещеше да се размърда.
— Остави го — рече му Денис, заобиколи отпред и преряза юздите. Дребосъкът следеше движенията му учудено.
— Качвай се и седни отзад. Оттук нататък всички ще се возим.
8
Капитанът на Сините грифони, отряд бързоходци от зусликския гарнизон, пуфтеше край войниците си. Ужасно го болеше хълбокът, дробовете му свистяха в мъчителна агония, но той напрягаше всички сили, твърдо решен да не изостане от тях, повечето от които бяха млади доброволци от аристократични семейства.
Беше на трийсет и две години и знаеше, че вече е твърде стар за подобна работа. Може би беше време да поиска прехвърляне в кавалерията?
Капитанът хвърли поглед на хората си. Лицата им бяха изкривени от усилие и покрити с пот. Поне дузина от тях бяха изпокапали по време на марша и се въргаляха край пътя по цялата му дължина. Е, какво, рече си той с едва забележима усмивка, старецът още го бива! Онези от кавалерията може да почакат.
Още няколко минути на безкрайно напрежение и наклонът започна да се изравнява. Преваляха билото, когато откъм първата редица долетяха пресекливи викове:
— Ето ги…! Точно… пред нас…!
Дива радост изпълни душата на капитана. Барон Кремер бе обещал да прояви невиждана щедрост й благоразположение към онзи, който му доведе магьосника и принцесата. Може би го очакваше бляскава военна кариера!
Той застигна групата от предния отряд. Войниците бяха наклякали на пътя, дишаха учестено и гледаха надолу към склона. Капитанът направи още няколко крачки, докато отсамната страна на хълма се разкри пред очите му. Тогава спря и се облещи.
Само на няколко крачки от него, едно магаре хрупаше кротко трева, с провиснали от гърба му кожени ремъци.
Малко по-нататък трима души седяха, притиснати един към друг, в някаква дървена кутия. Веднага позна, че това са бегълците, които преследват. Те стояха съвсем неподвижно, очаквайки безпомощно да бъдат заловени.
Изведнъж капитанът забеляза, че кутията се движи. Нищо не я теглеше, ала въпреки това тя се отдалечаваше.
Какъв дявол…?
Магьосникът — това е негова работа!