Гил’м се обърна и пое със строева крачка обратно към терасата на почетните гости. На петдесетина метра зад него, в далечния край на площадката за екзекуции, зееше нова, по-голяма дупка в стената. От заловения вчера л’тоф, който само допреди секунда бълваше гневни проклятия срещу барона и помощниците му, бе останала само безформена кървава маса.
Кремер се наведе и взе игломета от ръцете на Гил’м. Обърна се и хвърли тържествуващ поглед на бароните, пристигнали тук от всички краища на страната, за да му окажат поддръжка в предстоящата война с краля. Лицата им бяха пребледнели. Един-двама дори изглеждаха тъй, сякаш всеки миг ще повърнат.
„Да — помисли си баронът. — Този път ви пипнах за топките.“
— Е, господа? Видяхте как действа моята въздушна ескадрила. Показвах ви вълшебната кутия за откриване на противника от разстояние. А сега вече познавате и силата на моето най-ново и най-страховито оръжие. Има ли някой, който все още да се съмнява в успешното осъществяване на моя план?
Дукът на Бастирия поклати глава и огледа намръщено присъстващите.
— Лорд Кремер, всички ние сме впечатлени… но сигурно ще изразя мнението и на присъстващите. Бихте ли ни показали чуждоземния магьосник, за когото толкова много сме слушали. — Той млъкна, очаквайки да види реакцията на Кремер, но баронът само го гледаше изпод сключените си вежди. — Съгласен съм с вас, че крал Хаймел трябва да получи един хубав урок, за да се научи как да се държи с васалите си. Но все пак методите, които предлагате…
— Изглежда, вие все още не разбирате истинското състояние на нещата — въздъхна малко отегчено Кремер. — Добре, ще ви покажа. — Той се обърна към братовчед си, лорд Херн. — Доведете онези затворници.
Херн се обърна и предаде заповедта нататък.
Бароните взеха да си шушукат обезпокоено. Някои от тях поглеждаха страхливо към Кремер, едва сега осъзнали кой е новият господар на положението.
Междувременно стражите изведоха в двора неколцина мъже, оковани във вериги. Отзад ги следваха гренадири, въоръжени с ужасяващите тинъри.
От редовете на почетните гости долетяха изплашени възклицания.
— Но това са кралски гвардейци!
— Точно така! Значи войната е неизбежна!
— Вижте! — посочиха някои един гордо изправен мъж с тъмносиня униформа. — Това е кралски наместник!
— Кремер! — викна мъжът. — Как смееш да посягаш на хората на краля? Дойдох тук с мир, като личен пратеник на нашия суверен! Когато научи какво си сторил на хората му, той ще…
— Ще получи ритник в задника! — прекъсна го грубо Кремер и се изсмя. Възхитени от дързостта му, гренадирите вдигнаха оръжията си и нададоха войнствени викове.
Баронът се обърна и огледа редиците на благородниците. После махна небрежно към пленниците.
— Обесете ги — нареди той.
— Ние? — възкликна ужасено Дука на Бастирия. — Да обесим кралските пратеници? Със собствените си ръце?
Кремер кимна.
— И то веднага.
Благородниците се спогледаха. Кремер видя, че някои от тях хвърлят тревожни погледи към кръжащите в небето планери и войниците, които бяха наобиколили площада в плътен кордон. Останалите се блещеха като омагьосани в игломета, който продължаваше да държи в ръката си. Той осъзна, че сега е момента, в който везните ще се наклонят в неговата полза.
Един по един, бароните склониха покорно глави.
— Както желаете, Ваше височество.
Те заслизаха с видима неохота надолу по стълбите и не след дълго на терасата остана само Кремер и шестимата командори на наемническите отряди. Баронът огледа обветрените им, покрити с белези лица. Виж, с тези нямаше да е толкова лесно. Нямаха нито земи, нито собственост, която да изгубят. Войските им се топяха като пролетен сняг, когато противникът ги превъзхождаше, за да изникнат отново, в друго време и на друго място. Тези хора не се бояха нито от големите му хвърчила, нито от тайнствени оръжия. Притиснеш ли ги, отвръщаха на удара с удар.
Кремер се нуждаеше от тях за обсадата на добре укрепените източни градове и именно с тази цел досега им правеше мили очички.
Оттук нататък, можеше да спечели сърцата им само с много пари.
— Господа — обърна се той към командорите, — някой от вас иска ли още ракия?
2
— Денис?
— Ммм? Ка… какво има, Линора? — Денис надигна глава и разтърка отеклите си клепачи. Все още беше тъмно. Арт похъркваше тихичко в другия край на колибата.
По някое време, гонена от студа, Линора се бе свила до Денис. Но сега седеше, а сивите й очи премигваха под бледата лунна светлина.