Аз вече казах, че съм практичен човек. И ги посъветвах:
— Направете така: когато мъглата се разпръсне и изображението започне да пада, нека падне в течна пластмаса, която се втвърдява за по-малко от секунда. Голям фокус ще бъде — да вземеш в ръка копие от оптическа илюзия.
Мина около половин година. Аз съвсем бях забравил за тези холограми, но те пак ме повикаха да гледам новия им апарат.
В ъгъла на мазето имаше две бъчви. Момчетата ми дадоха очила за мотоциклетист и ме накараха да си ги сложа. А аз през това време надникнах в бъчвите и виждам, че те са пълни едва ли не догоре с монети от по десет цента.
Новият апарат съвсем не приличаше на предишния. Това беше тръба от дебело прозрачно стъкло във формата на буква x. Тръбата беше запоена от всички страни и само там, където пръчките на x се кръстосваха, отдолу имаше отвор. А на пода под тръбата беше проснат стар дюшек, целият на черни дупки, като че ли бяха гасили фасове на него. Лео вкара холограмата на десетте цента в тръбата и я движи, докато не попадна в самата среда на x. А Лари в другия ъгъл включи още някакъв апарат и в другия край на тръбата се появи изображението на мъглата — една такава дълга тясна ивичка. Лари завъртя нещо и изображението на мъглата започна бавно да се движи, докато не се покри с холограмата на десетте цента.
— Давай! — изкомандува Лео.
Тука и двамата нещо завъртяха и в центъра на x като че ли мигна лампа-мълния. Просто не вярвах на очите си: от отвора на тръбата върху дюшека се посипаха монети от по 10 цента, нареждайки се в прави редици.
Успях само да зяпна. А момчетата се разсмяха и Лео казва:
— Я опитай да ги вземеш, тате!
Започнах да събирам монетите. Няма лъжа, истински монети от по 10 цента, само че покрити с много тънка, прозрачна твърда обвивка и съвсем лекички — просто никак не тежат.
— Ти ни подхвърли хубава мисъл, тате — каза Лари, — но ние прибавихме едно-друго. Сгъстените светлинни вълни не могат да се намажат с нищо материално, но ние съобразихме, че върху холограмата на 10-центовата монета може да се наложи аерозолът на бързовтвърдяваща се пластмаса.
Тук той обясни, че светлината — това не е просто вълна, но е още и частица, а поради това теоретически трябва да се образува ципа. И се понесе, и се понесе...
Аз разглеждах монетите. Ако не бяха ципите, по нищо нямаше да се различават от истинските.
— И какво ще правите с тях? — попитах аз.
Момчетата се спогледаха.
— А, ние нямахме намерение да правим с тях нищо — отговарят те. — Просто беше интересно да се позанимаем с този проблем.
Навярно бяха забелязали как ги погледнах, защото изведнъж казаха в хор:
— Можем да ги раздаваме на зрителите след представлението за спомен, тате. — И ме гледат усмихнато.
Вие сами виждате какви практични синове съм възпитал. Изобретиха копиращ апарат и искат да го използуват за любителски фокуси! Поклатих глава.
— Не, аз измислих нещо по-добро. Тези работи нали нищо не струват, ако не се смятат разходите за пластмасата и за електричеството и затова от тях може да се направи много нещо. (Те веднага разбраха накъде бия: аз нали се занимавам с бижутерия). Е, да кажем, индийски гривни или цигански обеци.
— Нищо няма да излезе, тате — казват те. А Лари добавя: — Ето виж.
Той взе една монета и я хвърли на пода. Блесна ярък пламък, и край. От монетата не остана и следа.
Виждаш ли? — казва Лео. — Достатъчно е да се наруши структурата и пак получаваш светлинни вълни.
Истината каза. Взех една бургия и се опитах да пробия дупчица в монетата. Хоп! Нито монетата, нито пластмасовата обвивка. Лари казва:
— Ето виждаш ли, татко, те са само за безплатни сувенири. Забавна новост и нищо повече.
— Е направете ги по-тежки, щом вече сте се научили да ги правите.
Изберете по-твърдичка обвивка. Такива боклучета винаги се търсят — чуждестранни монети, цветенца там или даже някаква красива мушица.
Ех, да бях получил аз тяхното образование, отдавна щях да съм милионер! Най-прости неща не могат да съобразят.
— Ето какво, момчета. Аз ще изнамеря отнякъде златна монета от 20 долара, ще помоля златаря да й прилепи ушле. Вие ще направите повече копия и аз ще ги покажа на Тони (това е моят художник), а той ще измисли нещо. Печалбата ще делим наполовина.
Така и направихме. Те ми приготвиха пълна бъчва златни монети. Само дето нищо не тежаха. Тони направи от тях всякакви гердани, колани, обеци и почнаха да вървят като топъл хляб. Доставях ги на големите магазини в Ню Йорк и Далас и в бижутерните магазинчета на Лос Анжелос. Веднага станаха модерни. И съвсем приличаха на същински. А собствено в определен смисъл те си и бяха същински. Само че такива украшения от истинско злато биха опъвали ръцете или врата, а тези бяха по-леки от перушинка. Известно време търсенето им беше голямо и ние порядъчно припечелихме.