— А какво ще правим с атмосферата? — попита Чоу.
— В почва, в която няма амоняк, те могат да се захванат и въпреки атмосферата. Те почти го направиха, както са си и сега.
Те работеха усилено, но без всякакъв ентусиазъм. Никой истински не вярваше, че ще успеят, но дори и да успееха, за тях, лично, бъдещето не съществуваше. Но с работата времето минаваше по-бързо.
Следващият сезон, когато растенията трябваше да започнат да се развиват, те вече имаха своята почва без амоняк, но земните растения все още растяха слаби. Те дори захлупиха с куполи няколко стръка и вътре вкараха въздух без амоняк. Това помогна малко, но не беше достатъчно. Те нагаждаха химичния състав на почвата по всякакъв възможен начин. Но нищо не възнагради усилията им.
Хилавите стръкчета произвеждаха своите малки количества кислород, но той не беше достатъчен, за да изтласка амоняка.
— Още един опит — каза Сандрополус, — още един. Разклащаме го, разклащаме го, но не можем да го съборим.
Инструментите и апаратурата им се износваха с времето и трагичното им бъдеще все повече се приближаваше към тях. С всеки месец мястото за действие ставаше все по-малко.
Краят дойде и беше посрещнат почти с радост, защото беше внезапен. Никой не можеше да каже откъде идват слабостта и световъртежа. Никой всъщност не подозираше директно отравяне с амоняк. Те се прехранваха с водорасловите израстъци от това, което някога е представлявало корабни хидропоники, и самите израстъци е възможно да са били заразени с амоняк.
Може да е била дейността на някой местен микроорганизъм, който най-накрая ги е победил. Може дори да е бил някой микроорганизъм от Земята, мутирал при условията на този непознат свят.
И така, тримата умряха и го направиха, благодарение на обстоятелствата, безболезнено. Те бяха доволни, че си отиват и оставят безполезната битка.
— Глупаво е да загубим по този начин — едва чуто прошепна Чоу.
Питърсън, който единствен от петимата се държеше на краката си (възможно ли беше да има имунитет срещу това, каквото и да беше то?), обърна измъченото си лице към своята единствена жива компания.
— Не умирай — каза той, — не ме оставяй сам.
Чоу се опита да се усмихне.
— Нямам избор… Но ти можеш да ни последваш, стари приятелю. Защо да се бориш? Инструментите са съсипани и вече няма начин да се победи, ако изобщо някога е имало.
Дори и сега Питърсън се пребори с пълното отчаяние като се концентрира върху борбата срещу атмосферата. Но съзнанието му беше изтощено, сърцето му беше изморено, и когато Чоу умря един час по-късно, той остана сам с четири трупа.
Той се загледа в телата, унесъл се в спомени, все по-далечни (сега, когато беше останал сам, си позволи да поплаче), спомени за Земята, която за последен път бе видял преди почти единадесет години.
Той би трябвало да погребе телата. Той щеше да откърши няколко синкави клона от местните безлистни дървета и да построи кръстове от тях. Той щеше да постави космическия скафандър на всеки мъж отгоре, а отдолу да подпре бутилките с кислород. Празни бутилки, които ще символизират загубената битка.
Глупава сантименталност за мъже, на които вече им беше все едно и за хора, които може би никога няма да видят това.
Но той правеше това заради себе си, за да покаже уважението си към своите приятели, а също и уважение към себе си, защото той не беше такъв човек, който няма да се погрижи за мъртвите си приятели, докато все още може да се държи на краката си.
А пък и…
А пък и какво? Той поседна за малко, а мислите му бяха тежки и уморителни.
Докато той все още беше жив, щеше да се бори с такива инструменти, каквито бяха останали. Той щеше да погребе своите приятели.
Той погреба всеки в изчистена от амоняк почва, която те с такова усърдие бяха създали. Погреба ги без каквото и да било покривало и без дрехи. Остави ги голи във враждебната земя за бавното разлагане, което ще стане първо с помощта на техните собствени микроорганизми, а след това и те ще умрат от неминуемото нашествие на местните бактерии.
Питърсън постави кръстовете със съответния скафандър отгоре и кислородна бутилка отдолу, закрепи всеки един от тях с камъни и след това се обърна тъжен и с измъчени очи, за да се върне в заровения кораб, в който сега беше единственото живо същество.
Той работеше всеки ден и накрая симптомите започнаха да се появяват и при него.
Той се напъха в скафандъра си и излезе на повърхността, както предполагаше, за последен път.
Питърсън падна на колене на мястото, където беше тяхната градина. Земните растения бяха зелени. Те бяха оцелели по-дълго време в сравнение с друг път. Изглеждаха здрави, дори много жизнени.