Представяше си триумфалното си завръщане и публикациите, с които щеше да си извоюва място в науката, вместо пасивно да чака да я омъжат за някой млад аристократ. Сали имаше намерение да се омъжи, но не преди да постигне нещо повече от наследството си. Искаше да е личност, да служи на Империята не само като й роди синове, които да загинат на бойните кораби.
За нейна изненада, чичо й се съгласи. Ако познаваше хората по-добре, отколкото й позволяваше университетският курс по психология, Сали щеше да разбере и причината. Бенджамин Брайт Фаулър, по-малкият брат на баща й, не бе наследил нищо и беше извоювал мястото си в Сената с кураж и собствените си способности. Тъй като нямаше деца, той смяташе единственото останало живо дете на брат си за своя дъщеря, а и бе видял достатъчно момичета, чиято високопоставеност се дължеше на роднините и парите им. Така че тя, Адам, Ани, Сали и Дороти, нейна колежка от университета, заминаха за провинциите, за да изучават примитивните човешки култури, които флотът постоянно откриваше. Някои планети не бяха посещавани от космически кораби от триста години и войните бяха намалили населението им до такава степен, че хората се бяха превърнали в диваци.
Пътуваха към една от първобитните колонии и трябваше да се отбият на Ново Чикаго, за да се прехвърлят на друг кораб, когато избухна бунтът. В този ден Дороти не бе в града и изобщо не я откриха. Гвардейците от Комитета за обществена сигурност измъкнаха Сали от хотелската й стая, взеха всичките й ценности и я хвърлиха в затвора.
На първо време в лагера цареше ред. Имперските благородници, държавните чиновници и бившите имперски войници правеха мястото по-безопасно, отколкото улиците на Ново Чикаго. Но аристократите и служителите ден след ден бяха отвеждани, за да не ги видят никога повече, и на тяхно място водеха обикновени престъпници. Адам и Ани някак успяха да я намерят, другите обитатели на палатката й също бяха граждани на Империята. Така тя оцеля дни, седмици и накрая месеци под вечната нощ на Лангстъновото поле.
Отначало го възприемаше като приключение — страшно, неприятно, но нищо повече. После намалиха дажбите им и пленниците започнаха да гладуват. Към края бяха изчезнали и последните следи от ред. Не се спазваха никакви хигиенни правила. Посинели трупове дни наред лежаха на купчини край портала в очакване някой да ги откара.
И приключението се превърна в безкраен кошмар. Закачиха името й на портала — Комитетът за обществена сигурност я издирваше. Другите пленници се заклеха, че Сали Фаулър е мъртва, и тъй като пазачите рядко влизаха в лагера, не я сполетя участта на други представители на управляващите фамилии.
С влошаването на условията Сали постоянно намираше нови вътрешни сили. Опитваше се да дава пример на другарите си от палатката, които с готовност я приеха за свой водач. Адам играеше ролята на премиер-министър. Когато тя плачеше, всички се страхуваха. И така, на двайсет и две стандартни години, със сплъстена тъмна коса, с мръсни изпокъсани дрехи и загрубели ръце, Сали дори не можеше да се свре в някой ъгъл и да си поплаче. Просто трябваше да продължава да търпи кошмара.
После плъзнаха слухове, че в небето над черния купол се появили имперски бойни кораби — и че пленниците щели да бъдат избити преди корабите да пробият защитното поле. Тя се усмихваше и се преструваше, че не вярва. Преструваше ли се? Кошмарите бяха родени от въображението.
Накрая пристигнаха морските пехотинци, предвождани от едър окървавен мъж с маниери на човек от двора и превързана ръка. Кошмарът свърши и Сали зачака да се събуди. Изкъпаха я, нахраниха я, облякоха я — защо не се събуждаше? Чувстваше душата си като обвита в памук.
Ускорението притискаше гърдите й. Сенките в совалката бяха остри като бръсначи. Новочикагските новобранци се блъскаха край прозорците и оживено бъбреха. Но Адам и Ани тревожно я наблюдаваха. Когато пристигнаха на планетата, двамата бяха дебели. Сега кожата на лицата им висеше на гънки. Сали знаеше, че са й отделяли от собствената си храна. И все пак, изглежда, бяха понесли лишенията по-добре от нея.
„Иска ми се да можех да плача — помисли си тя. — Трябва да плача. За Дороти. През цялото време очаквах да ми кажат, че са я открили. Нищо. Тя просто изчезна от съня.“
Записан глас съобщи нещо, което Сали не се опита да чуе.
После тежестта й изчезна и тя се издигна.
Наистина ли щяха да я оставят да отлети?
Сали рязко се обърна към прозореца. Ново Чикаго сияеше като всеки подобен на Земята свят. Светли морета и суша — всички нюанси на синьото се сливаха с белия скреж на облаците. Докато планетата се смаляваше, тя я наблюдаваше и криеше лицето си. Никой не трябваше да зърне жестокото й изражение. В този момент можеше да заповяда да взривят цялата Ново Чикаго и да я изпепелят.