Блейн се чудеше какво да каже, когато Уитбред му помогна. Младшият юнкер правеше нещо под ръба на масата — но какво? Повдигаше покривката и опипваше материята. А преди това бе разглеждал кристала.
— Да, господин Уитбред — рече Род. — Много е здраво.
Уитбред се сепна и се изчерви, но Блейн нямаше намерение да го засрамва.
— Покривка, сребърни прибори, чинии, подноси, кристални чаши, всичко трябва да е издръжливо — обърна се към всички той. — Обикновените стъклени чаши щяха да се счупят още при първата битка. Нашият кристал е друг въпрос. Изсечен е от въздушен щит на разбита спускателна совалка от времето на Първата империя. Или поне така са ми казвали. Днес не можем да правим такива материали. И покривката не е от истински лен, а от изкуствени влакна, също от онова време. Капаците на подносите са от ковано злато, покрито с кристално желязо.
— Първо забелязах кристала — колебливо отвърна Уитбред.
— Някога и с мен беше така — усмихна се Блейн. Вярно, юнкерите бяха офицери, но все още си бяха момчета и Род си спомняше дните, когато и той беше такъв. Поднесоха им следващите блюда, по време на които водиха професионални разговори, придружени от пояснения за пътниците. Накрая стюардите разчистиха масата и сервираха кафе и вино.
Уитбред — беше по-млад от Стейли само с три седмици — вдигна чашата си.
— Господин капитан, милейди. За негово императорско величество. — Офицерите пиха за своя владетел, както от две хиляди години правеха всички във флота.
— Ще ми позволите ли да ви покажа родната си планета? — неуверено попита Синклер.
— Разбира се. Благодаря ви, но не зная колко ще останем там. — Сали въпросително погледна към Блейн.
— Аз също. Трябва да ремонтираме кораба и само от доковете зависи колко време ще отнеме това.
— Е, ако не е прекалено дълго, ще остана с вас. Кажете ми, господин командир, има ли много кораби от Нова Шотландия за Спарта?
— Повече, отколкото от другите планети от тази страна на Въглищния чувал. Но не бих казал, че са много. Малко кораби разполагат с подходящи удобства за пътници. Навярно господин Бери би могъл да ви обясни повече — неговите лайнери пътуват до Нова Шотландия.
— Само че, както отбелязахте самият вие, не превозват пътници. Нашата работа е да спъваме междузвездната търговия, нали знаете. — Бери забеляза учудените погледи на сътрапезниците си. — „Имперска компания за автонетика“ се занимава с транспортиране на роботизирани заводи. Когато можем да произвеждаме нещо на някоя планета по-евтино от вносните стоки, ние изграждаме там завод. И конкурираме търговците.
Той си наля още вино — от онова, което Блейн бе казал, че било от последните бутилки. (Трябваше да е добро, иначе капитанът нямаше да се безпокои, че ще свърши.)
— Тъкмо затова бях на Ново Чикаго, когато избухна бунтът.
Синклер и Сали Фаулър кимнаха, Блейн остана неподвижен и с безизразно лице, Уитбред сръга Стейли („Само чакай да ти разкажа“). Тези реакции подсказаха на търговеца повечето от онова, което го интересуваше. Подозрения, но нищо доказано, нищо официално.
— Имате вълнуваща професия — обърна се към Сали той преди мълчанието да е станало неловко. — Разкажете ни още, моля ви. Били ли сте на примитивни светове?
— Не — мрачно отвърна Сали. — Познавам ги само от книгите. Канехме се да заминем за Арлекин, но бунтът… — Тя замълча.
— Аз съм бил на Макасар — рече Блейн.
Момичето мигновено просия.
— За Макасар имаше цяла глава. Много примитивна, нали?
— И все още е такава. Местната колония поначало не била голяма. По време на Войните за наследството бил унищожен целият промишлен комплекс и от четиристотин години никой не бил посещавал планетата. Когато отидохме там, културата им беше на равнището на желязната епоха. Мечове, ризници от метални халки или плочки, дървени платноходи.
— Но какви бяха хората? — възбудено попита Сали. — Как живееха?
Род смутено сви рамене.
— Останах само няколко дни и нямах достатъчно време да получа цялостна представа за Макасар. Тогава бях на възрастта на Стейли. Спомням си, че единственото ми желание беше да намеря прилична кръчма. — Искаше му се да прибави: „В крайна сметка аз не съм антрополог“.
Разговорът продължи. Блейн се чувстваше уморен и търсеше възможност да сложи край на вечерята. Другите сякаш бяха приковани на местата си.