Блейн се чувстваше съвсем удобно в креслото си. То имаше облегалка за главата и миниатюрен пулт и се въртеше автоматично, така че той без усилие можеше да наблюдава целия мостик. Имаше дори отделителна тръба. Естествено — нали бойните кораби бяха предназначени за продължителни периоди при висока гравитация.
Той набра необходимата комбинация от клавиши и включи над главата си триизмерна графика. После спусна около себе си холозавеса, за да не го виждат останалите на мостика. Всеки от офицерите изпълняваше задълженията си. Каргил и главният астрогатор Ренър се бяха привели над астрогационния пулт, юнкер Стейли седеше до рулевия, готов да му помогне при нужда, но главно, за да се учи как да управлява кораба. Фините пръсти на Род затанцуваха по клавишите.
Дълга зелена ускорителна линия, по-къс светлосин вектор, сочещ в противоположната посока — с малко бяло кълбо помежду им. Така. Обектът идваше право от Сламката, насочваше се към системата на Нова Каледония… и бе малко по-голям от земната Луна. Ако имаше размерите на кораб, щеше да се вижда като едва забележима точица.
Добре че Уитбред не го беше забелязал. Щяха да плъзнат слухове, новобранците щяха да изпаднат в паника… В устата си Блейн усети металическия вкус на страха. Господи, наистина бе голям!
— Естествено, че им трябва нещо голямо — измърмори Род. Трийсет и пет светлинни години през нормалното пространство! Никоя човешка цивилизация не беше успяла да постигне такова нещо. И все пак, как Адмиралтейството очакваше от него да го „проучи“? И още повече — да го „пресрещне“? Може би да кацне на него с морската пехота?
По дяволите, какво означаваше „светлинно платно“?
— Курсът към Бриджит, господин капитан — съобщи главен астрогатор Ренър.
Блейн се откъсна от мислите си и отново заработи на клавиатурата. Графиката с курса на кораба се появи на екрана под цифровите данни.
— Потвърждавам — с усилие отговори той. После се върна към невероятно големия обект, извади джобния си компютър и започна бясно да пише. По дисплея потекоха думи и цифри…
Разбира се. Светлинното налягане можеше да се използва като енергия. Всъщност „Макартър“ правеше точно това, като получаваше фотони от водород и ги излъчваше под формата на огромен светлинен конус. С помощта на огледало външната светлина можеше да постигне два пъти по-добър ефект. Естествено огледалото трябваше да е колкото се може по-голямо и също толкова леко. При идеални условия то щеше да отразява цялата светлина, която попада върху него.
Блейн се усмихна. Събираше смелост, за да атакува пътуваща в космоса планета с наполовина ремонтирания си крайцер! Естествено, че компютърът щеше да изобрази като сфера тяло с такъв размер. В действителност то навярно представляваше широка хиляди километри посребрена плоскост, свързана със същинския кораб.
Всъщност, ако съотношението между отразяваната и получаваната светлина се приемеше за единица… Род бързо започна да пише. Светлинното платно трябваше да е около осем милиона квадратни километра. Ако беше кръгло, диаметърът му щеше да е приблизително три хиляди километра…
Използваше светлинна енергия, значи… Блейн повика данните за намаляването на скоростта на обекта, сравни ги с отразената светлина, раздели… така. Платното и товарът възлизаха на около четиристотин и петдесет хиляди килограма.
Виж, това вече не изглеждаше опасно.
Всъщност това изобщо не приличаше на истински космически кораб, който би могъл да измине трийсет и пет светлинни години в нормалния космос. Извънземните пилоти щяха да се побъркат в толкова тясно пространство — освен ако не бяха дребни или не обичаха тесни пространства. Или пък ако не бяха прекарали последните неколкостотин години в балони с прозрачни стени… не. Нямаше почти никаква информация, което оставяше място за безброй догадки. И все пак беше по-добре, отколкото да не прави нищо. Той потърка челото си.
Понечи да изчисти екраните, после се отказа и увеличи образите. Дълго гледа резултата и накрая тихо изруга.
Тялото се насочваше право към слънцето.
„Макартър“ влезе в орбита около Бриджит с близо 3 g и се спусна в защитното Лангстъново поле на базата — малко черно копие, носещо се към огромна черна възглавница. Ако полето не бе абсорбирало енергията от ускорението, главният двигател щеше да прогори в луната гигантски кратери.