Френци се изчерви и отчаяно се заоглежда.
— Моите извинения, милейди. Не исках да ви обидя, уверявам ви… Просто се изненадах, защото не се случва често на боен кораб да има момичета и определено не толкова привлекателни млади дами като вас, простете ми… — Без да престава да говори, той напусна мостика.
— Де да можеше и ти да реагираш като него! — рече Сали.
Род й се усмихна, после скочи.
— Френци ще прати сигнал на Кранстън, че аз командвам кораба! Имаме… колко, около час, докато съобщението стигне до Нова Шотландия, и още един, докато получим отговор. — Той включи интеркома. — До всички. Говори капитанът. Отлитане след сто двайсет и пет минути. Отлитане след сто двайсет и пет минути. Ако не сте на борда, ще ви оставим на Бриджит.
— Точно така — окуражи го Сали. — Нека си праща каквото ще. — И докато Блейн нареждаше на хората си да побързат, тя напусна мостика и се скри в каютата си.
Род повика главния инженер.
— Командир Синклер, съобщете ми, ако се бавят с презареждането. — Ако Френци се опиташе да му скрои номер, спокойно можеше да заповяда да го разстрелят. Навремето бе сънувал как го убива.
Каргил дойде на мостика. Носеше сноп заповеди за прехвърляне на персонал и на лицето му се бе изписало доволно изражение. Боцманите на „Макартър“ бяха слезли на повърхността, за да потърсят най-добрите войници на Бриджит.
Около кораба се тълпяха техници и припряно подменяха повреденото оборудване с резервни части от складовете на луната. С останалите по-късно можеха да заменят модификациите на Синклер… ако някой успееше да открие как. Човек трудно можеше да разбере какво има в стандартните черни кутии. Род забеляза микровълнов нагревател и нареди да го пратят в каюткомпанията. Каргил щеше да се зарадва.
Когато резервоарите бяха почти пълни, Блейн си облече скафандъра и слезе на повърхността. Нямаше нужда да надзирава работата, но за бойния дух на екипажа щеше да е от полза да знаят, че Стареца надзърта зад раменете им. Докато беше навън, той потърси с очи извънземния кораб.
От небето го гледаше Божието лице.
Въглищния чувал представляваше мъглявина от прах и газ с дължина от двайсет и четири до трийсет светлинни години, но изключително плътна и достатъчно близо до Нова Каледония, за да затъмнява една четвърт от небето. Земята и имперската столица Спарта оставаха невидими от отсрещната й страна. Чернотата скриваше по-голямата част от Империята, ала бе прекрасен кадифен фон за двете близки блестящи звезди.
Дори без този фон Окото на Мърчисън беше най-ярката звезда — червен гигант, отдалечен на трийсет и пет светлинни години. Бялата точица до него бе жълто джудже, по-малко, по-тъмно и не толкова интересно: Сламката. Тук Въглищния чувал имаше форма на човешка глава с качулка и червеният супергигант приличаше на злобно зорко око.
Божието лице. За него знаеше всеки в Империята. Но съвсем друго беше да стоиш сред космическия студ и да го гледаш. На снимка приличаше на Въглищния чувал. Оттук изглеждаше истинско.
И нещо, което Блейн не можеше да види, се приближаваше към него от Сламката в Божието око.
6. Светлинното платно
Само една гравитация — и тревожно усещане, докато „Макартър“ потегляше по курса си.
Блейн знаеше, че преди да постъпи на „Макартър“ като главен астрогатор, Кевин Ренър е служил като помощник-капитан на междузвезден търговски кораб. Той беше слаб мъж с тясно лице, десет години по-възрастен от Род. Докато изправяше облегалката на ускорителното си кресло зад него, Ренър сравняваше кривите на екрана си и самодоволната му усмивка не бе типична за флотски офицер.
— Установихте ли курса ни, лейтенант Ренър?
— Тъй вярно — гордо отвърна главният астрогатор. — Право към слънцето с четири гравитации!
Блейн устоя на изкушението да го предизвика да изпълни заканата си.
— Напред.
Прозвучаха предупредителни сигнали и „Макартър“ започна да набира скорост. Докато потъваха все по-дълбоко в креслата и леглата си, пътниците и екипажът усещаха как тежестта им постепенно се увеличава.
— Шегувахте се, нали? — попита Род.
Главният астрогатор иронично го погледна.
— Знаете, че си имаме работа със светлинно платно, нали, господин капитан?