— Естествено.
— Тогава погледнете тук. — Сръчните му пръсти затанцуваха по клавиатурата и на екрана се появи зелена парабола, която рязко се издигаше надясно. — Слънчевата светлина, която пада върху светлинно платно, намалява с увеличаване на разстоянието от звездата. Ускорението варира в зависимост от светлината, отразена от платното.
— Разбира се, господин Ренър.
Астрогаторът описа нова парабола, която много приличаше на първата, но бе синя.
— Звездният вятър също може да движи светлинно платно. Енергията варира приблизително по същия начин. Основната разлика е, че звездният вятър представлява атомни ядра. Те полепват по платното. Инерцията се променя — и посоката е обратна на слънцето.
Блейн внезапно разбра.
— Можеш да се движиш срещу посоката на светлината, като накланяш платното, но звездният вятър винаги те тласка надалеч от слънцето.
— Точно така. Да речем, че навлизате в дадена система със седем процента от светлинната скорост и, Боже опази, поискате да спрете. Какво ще направите?
— Ще хвърля цялата тежест, която мога — замислено отвърна Род. — Хм. Не виждам проблем. Извънземните трябва да са постъпили точно така.
— Едва ли. Прекалено бързо се движат. Но за момент да оставим това. Важното е, че се движат прекалено бързо, за да спрат, освен ако не се приближат до слънцето. Всъщност обектът се носи право натам. Навярно ще промени посоката, след като слънчевата светлина му позволи да намали скоростта достатъчно… ако корабът не се е стопил и платното не се е разкъсало. Но ще са толкова близо, че ще трябва да преминат в свободно падане, просто нямат друг избор.
— Аха — рече Блейн.
— Излишно е да споменавам — прибави Ренър, — че когато уеднаквим курса си с тях, и ние ще летим право към слънцето…
— Със седем процента от скоростта на светлината ли?
— С шест. Дотогава обектът ще се движи по-бавно. Ще ни трябват сто двайсет и пет часа с ускорение четири гравитации. Накрая ще можем малко да намалим скоростта.
— Това ще е трудно за всички — каза Род. И внезапно със закъснение се зачуди дали Сали Фаулър все пак е слязла от кораба. — Особено за пътниците. Не можете ли да ми дадете по-лек курс?
— Да, господин капитан — мигновено отвърна Ренър. — Можем да стигнем за сто и седемдесет часа, без да надвишаваме две и половина гравитации, което ще ни спести и гориво, защото сондата ще има повече време да намали скоростта. Ако вземем обекта на буксир, по сегашния курс ще стигнем до Нова Ирландия с празни резервоари.
— С празни резервоари значи. Но този курс повече ви харесва. — Род започваше да не харесва главния астрогатор и тази негова усмивка, която постоянно намекваше, че капитанът е забравил нещо важно и очевидно. — Обяснете ми защо.
— Дойде ми наум, че извънземните може да са враждебно настроени.
— И какво от това?
— Ако трябва да уеднаквим курса си с тях и те изключат двигателите…
— Ще падаме към слънцето с шест процента от скоростта на светлината. Ясно. В такъв случай ще уеднаквите курса колкото може по-надалеч от Кал, за да имаме достатъчно време.
— Точно така, господин капитан.
— Това ви доставя удоволствие, нали, господин Ренър?
— За нищо на света не бих го пропуснал, господин капитан. А вие?
— Продължавайте, Ренър. — Блейн завъртя ускорителното си кресло към друг екран и започна да проверява курса. Забеляза, че точно преди пресрещането главният астрогатор може за около час да намали ускорението на една гравитация и така да даде възможност на всички да се възстановят. Ренър с идиотски ентусиазъм се съгласи и се зае да внесе промените.
„Приятелите на борда са нещо много полезно — казваше на юнкерите си капитан Цилер, — но с готовност бих ги разменил за опитен главен астрогатор.“ Ренър беше изключително опитен. Род трябваше да се примири с недостатъците му.
Ускорението от 4 g не позволяваше на никого да се движи. Черните кутии останаха в трюма и „Макартър“ продължаваше напред с импровизациите на Синклер. Членовете на екипажа работеха от креслата си, от ускорителните си скутери или изобщо не работеха.
Някои играеха на най-различни игри, други разговаряха за предстоящата среща или просто си бъбреха. Половината от екраните показваха една и съща гледка: подобен на слънцето диск, зад който се виждаше Окото на Мърчисън на фона на Въглищния чувал.