Според датчиците в каютата на Сали имаше разход на кислород. Род ядосано изруга. Едва не й се обади, но се отказа. Вместо това се свърза с Бери.
Търговецът се намираше в гравитационната баня: пласт полиестер, покриващ течност. Над огънатата повърхност стърчаха само главата и ръцете му. Лицето му изглеждаше старо — почти на действителната му възраст.
— Вие решихте да не ме оставяте на Бриджит, господин капитан. И сега водите със себе си цивилен гражданин, а вероятно ви предстои сражение. Може ли да попитам защо?
— Разбира се, господин Бери. Предположих, че ще ви е изключително неприятно да останете на ледено кълбо без осигурен транспорт. Възможно е да съм сгрешил.
Бери се усмихна — или поне се опита. Всички на борда изглеждаха два пъти по-стари от него — четворната гравитация едва не смъкваше кожата от лицето на човек. Усмивката му бе като вдигане на тежести.
— Не, господин капитан, не сте сгрешили. Прочетох заповедта в каюткомпанията. Предстои ни да се срещнем с нечовешки космически кораб.
— Определено изглежда така.
— Навярно ще имат с какво да търгуват. Особено ако идват от свят, който не прилича на земните. Да се надяваме. Ще ме държите ли в течение, господин капитан?
— Сигурно няма да имам време — отвърна Блейн, като избра най-любезния от няколкото отговора, които му дойдоха наум.
— Да, разбира се, нямах предвид лично. Искам само достъп до информацията за напредването ни. На моята възраст не смея да изляза от тази гумена вана. Колко време ще останем при тази гравитация?
— Сто двайсет и пет часа. Всъщност вече сто двайсет и четири.
— Благодаря, господин капитан. — Бери изчезна от екрана.
Род замислено потърка челото си. Дали търговецът знаеше какво е положението му на „Макартър“? Нямаше значение. Той се обади в каютата на Сали.
Момичето изглеждаше така, сякаш не е спало цяла седмица и не се е усмихвало от години.
— Здравей, Сали — каза Блейн. — Съжаляваш ли, че дойде?
— Казах ти, че мога да понеса всичко, което понасяш ти — отвърна тя, хвана се за страничните облегалки на стола си и се изправи. После се пусна и разпери ръце, за да му го докаже.
— Внимавай — като се мъчеше да запази спокойствие, рече Род. — Не прави резки движения. Дръж си коленете изправени. Можеш да си счупиш гърба просто като сядаш. Преди да се превиеш в кръста, се хвани за облегалките…
Сали не повярва, че е опасно, докато не понечи да седне. Мускулите на ръцете й се схванаха, в очите й проблесна паника и тя рязко се стовари на стола, сякаш гравитацията на „Макартър“ я бе всмукала.
— Заболя ли те?
— Не. Пострада единствено гордостта ми.
— Тогава не ставай от стола! Да си ме видяла да ставам? Не си. И няма да ме видиш!
— Добре. — Сали завъртя глава. Очевидно й се виеше свят.
— Свали ли прислужниците си на Бриджит?
— Да. Трябваше да ги измамя — не искаха да слязат без багажа ми. — От гърлото й се изтръгна смях на старица. — В момента нямам нищо друго освен дрехите на гърба ми.
— Значи си ги измамила, така ли? Както измами мен. Трябваше да наредя на Кели да те изхвърли — горчиво каза Род. Знаеше, че прилича на старец в инвалидна количка. — Добре де, сега си на борда. Вече не мога да те изхвърля.
— Но мога да ти помагам. Аз съм антроположка. — Мисълта отново да се изправи я накара да потръпне. — Как да се свързвам с теб?
— Ако е нещо важно, повикай по интеркома дежурния юнкер. Но, Сали, това е боен кораб. Възможно е извънземните да не са приятелски настроени. За Бога, по време на битка моите вахтени офицери нямат време за научни дискусии!
— Зная. Не ме смятай за чак толкова смахната. — Тя се помъчи да се засмее. — Въпреки че се опитах да стана при ускорение от четири гравитации.
— Да. А сега ми направи една услуга. Влез в гравитационната си баня.
— Трябва ли да се съблека, за да я използвам?
Блейн не можа да се изчерви — в главата му нямаше толкова много кръв.
— Добра идея, особено ако по дрехите ти има токи. Изключи видеото на телефона.
— Ясно.
— И внимавай. Мога да пратя някого от женените войници да ти помогне…
— Не, благодаря.
— Тогава изчакай. През определени интервали ще се движим с по-слабо ускорение. Не ставай от стола при тази гравитация!
Изглежда, тази мисъл дори не я изкушаваше. Един опит й стигаше.