Трябваше. Бери му беше платил сто хиляди крони с обещание за още. Но не вярваше на Стоун: преди два дни се бе срещнал с някои хора на улица „Косцюшко“ и им плати петдесет хиляди крони, в резултат на което скоро Стоун завинаги щеше да замълчи. Можеше колкото си ще да шепне тайни в гроба си.
Имаше ли да върши още нещо? Не. Каквото щеше да се случи, щеше да се случи, хвала на Аллах… Бери сбърчи лице. Не трябваше да разсъждава като суеверен глупак. Нека баща му славеше Аллах за успехите си — богатството спохожда хората, които не оставят нищо на случайността, както беше правил той през своите деветдесет стандартни години.
Империята бе стигнала до Левант десет години след раждането му и отначало нямаше почти никакво влияние. По онова време имперската политика беше различна и планетата влезе в Империята приблизително на равна нога с по-развитите светове. Бащата на Хорас Бери скоро осъзна, че империализмът може да му донесе пари. Като стана един от хората, които имперските служители използваха, за да управляват Левант, той натрупа огромно богатство: взимаше пари, за да урежда аудиенции при губернатора, продаваше правосъдие като зеле на пазара, но винаги внимаваше, винаги оставяше други да понесат гнева на имперските чиновници.
Баща му инвестираше предпазливо и използва влиянието си, за да образова Хорас Хюсеин на Спарта. Дори му бе дал име, предложено от имперски офицер — едва по-късно научиха, че името Хорас почти не се среща в Империята и че даже е обект на присмех.
Бери удави спомените за дните си в училищата на столицата с втора чаша вино. Беше се изучил! И сега инвестираше и парите на баща си, и своите. Хорас Бери не бе човек, на когото можеха да се присмиват. Трябваха му трийсет години, но неговите агенти откриха офицера, дал му това име. Стереограмите на мъките му бяха скрити в дома на Бери на Левант. Той се беше смял последен.
Сега купуваше и продаваше хората, които му се присмиваха, както купуваше гласове в парламента. Малко оставаше да купи цялата планета Ново Чикаго. И в името на Пророка… по дяволите, пак щеше да я притежава. Контролът над нея щеше да осигури на семейството му влияние в сектора отвъд Въглищния чувал, където Империята бе слаба и ежемесечно откриваха нови светове.
Спомените помогнаха. Той повика агентите си — човека, който щеше да защитава интересите му на планетата, и Набил, който щеше да го придружава като прислужник на борда на бойния кораб. Набил, преждевременно състарен дребен човек, много по-дребен дори от Хорас, имаше лице на пор, което можеше да маскира по много начини, и умения да борави с кинжал и отрова, усвоени на десетки планети. Хорас Хюсеин Бери се усмихна. Значи имперските чиновници искаха да го държат в плен на борда на бойния си кораб, така ли? Добре, щом нямаше кораби за Левант. Но когато стигнеха на оживен космодрум, нямаше да им е много лесно.
В продължение на три дни Род работи на „Макартър“. Пробит резервоар, изгорени елементи, всичко трябваше да се замени. Нямаше много резервни части и екипажът на кораба прекара часове в космоса, оглозгвайки до кости корпусите на корабите на Съюза в орбита около Ново Чикаго.
Постепенно приведоха „Макартър“ в прилично състояние. Помагаха му старши лейтенант Джак Каргил, вече помощник-капитан, и главният инженер командир Джок Синклер. Подобно на мнозина инженери, той произхождаше от Нова Шотландия. Силният му акцент беше много разпространен сред шотландците в космоса. По време на Войните за наследството те гордо го бяха запазили като свой символ дори на планети, на които шотландският се смяташе за мъртъв език. Род подозираше, че в свободното си време те изучават родния си език, за да не ги разбира останалата част от човечеството.
Плочките на корпуса бяха споени, на прогорените места бяха поставени огромни кръпки броня, свалена от корабите на Съюза. Синклер умело приспособяваше местната техника и накрая почти успя да приведе „Макартър“ в първоначалния му вид. Офицерите на мостика денонощно обясняваха и описваха промените на главния корабен компютър.
Каргил и Синклер почти стигнаха до бой. Инженерът настояваше, че най-важно било да са готови за космоса, докато старши лейтенантът твърдеше, че никога повече нямало да е в състояние да ръководи ремонтите на „Макартър“, защото дори самият Господ не знаел в какво са превърнали кораба.