— Тук ли е капитанът? — попита той дежурния полицейски сержант.
В същия миг капитанът изникна отвътре с цивилен костюм и с вид на много зает човек.
— Здравей, Кид! — поздрави той боксьора. — Мислех, че си на сватбено пътешествие.
— Вчера се върнах. Вече съм напълно редовен гражданин и дори мисля да се заема с някаква дейност в общината. Какво ще кажеш да нахълтаме тази нощ в заведението на Денвър Дик?
— Позакъснял си — каза капитанът, сучейки мустак.
Денвър е вътре вече два месеца.
— Правилно — каза Кид. — Преди два месеца Рафърти го прогони от Четирисет и трета. И сега той си разиграва коня в твоя район, само че играта му е много по-голяма от всякога. Аз имам стари сметки с него. Искаш ли да те заведа в бърлогата му?
— В моя район! — ахна капитанът. — Сигурен ли си, Кид? Ако е така, правиш ми голяма услуга. Знаеш ли някаква парола? Как ще влезем?
— С чукове — отговори Кид. — Вратите още не са бронирани. Ще ти трябват десет души. Не, за мене там е „вход забранен“. Денвър се опита да ме пречука. Защото мисли, че миналия път аз съм го издал. Това обаче не е вярно. Хайде, побързай, капитане. Аз трябва да се прибера по-скоро вкъщи.
Не минаха десет минути и капитанът с дванайсет полицаи с водачът начело влязоха в тъмната и напълно благопристойна на вид сграда, в която денем се развиваха много и много напълно законни дейности.
— Третия етаж, в дъното — прошепна Кид. — Аз ще ви водя.
Пред вратата, която той им посочи, застанаха двама души с брадви.
— Всичко е тихо — каза със съмнение капитанът. — Сигурен ли си, че не бъркаш.
— Разбивайте! — отсече Кид. — Който бърка, той отговаря.
Брадвите се врязаха с трясък в незащитената врата.
През отвора нахлу ярка светлина. После вратата рухна и участниците в хайката нахълтаха вътре с револвери в ръце.
Просторното помещение беше луксозно, но безвкусно обзаведено, както отговаряше на разбиранията на Денвър Дик, който произхождаше от западните щати. Играеше се на няколко маси. Петдесетината души в залата се втурнаха към изхода с намерение да се изплъзнат от ръцете на полицията. Заработиха полицейските палки. Но повечето от играчите успяха да се измъкнат.
Тази нощ Денвър Дик беше удостоил своята бърлога с личното си присъствие. Той беше между първите, които се хвърлиха срещу неканените гости, разчитайки на численото си превъзходство. Но щом зърна Кид, забрави всичко друго. Тъй като беше тежка категория, той се нахвърли ехидно върху по-лекия си противник и двамата се отърколиха по стълбите вкопчени един в друг. На площадката, където се откъснаха и се изправиха на крака, Кид успя да прибегне до професионалната си тактика, която не можеше да използва в желязната прегръдка на огромния любител на силни усещания, застрашен да изгуби имущество за двеста хиляди долара.
Надвил противника си, Кид хукна нагоре по стълбите и през игралната зала влезе в малко помещение, отделено от нея със сводообразна врата.
Тук имаше дълга маса, подредена с най-скъп порцелан и сребро и отрупана с изискани лакомства, към каквито имат предпочитания рицарите на хазарта. В богатството на тази маса се отразяваха широкият размах и екзотичният вкус на погражданилия се човек от западните щати.
Изпод стигащата до пода покривка на масата се подаваше лачена обувка. Кид я хвана и измъкна на бял свят чернокож мъж с фрак и бяла папионка.
— Ставай! — изкомандва Кид. — Ти ли отговаряш за тази безплатна софра?
— Да, сър, аз. Пак ли ни притиснаха, шефе?
— Така изглежда. Чуй ме добре сега: има ли някъде праскови в тази бърлога? Ако няма, ще трябва да хвърля назъбника.
— Когато играта започна, имаше около три дузини, сър, но господата май ги изядоха всичките. Ако искате, можете да хапнете хубав, сочен портокал. Все ще се намери някой.
— Обърни всичко наопъки — заповяда строго Кид, — но изрови отнякъде поне една праскова. И по-бързо, иначе ще си имаш неприятности. И ако още някой рече да портокалства, ще го размажа.
Изчерпателният обиск на скъпата разточителна трапеза на Денвър Дик даде възможност да се намери една-единствена праскова, избягнала случайно епикурейските челюсти на рицарите на хазарта. Тя влезе мигновено в джоба на Кид и нашият неизтощим фуражир хукна незабавно с наградата си към къщи. Без дори да хвърли поглед към мястото, където полицаите натикваха пленниците си в полицейската камионетка, той отпраши с дълги бързи крачки.
Сега на душата му беше леко. Така рицарите на кръглата маса са се завръщали в Камелот, преминали през много опасности и извършили много подвизи в името на своите прекрасни дами. Като тях, Кид беше получил заповед от своята дама и я беше изпълнил. Вярно, тя беше пожелала само някаква си праскова, но нима не е подвиг да намериш посред нощ една праскова в града, все още скован от февруарската поледица? Тя искаше праскова; тя беше негова жена; и ето, прасковата е в джоба му, стоплена от неговата ръка, която я стиска от страх да не би да я изтърве и загуби.