– Точно така ще каже един джин. Те винаги лъжат.
– Моля те, не лъжа. – Долових напрегнатата нотка в гласа си и се постарах да смекча тона. – Моля те, Мая, помогни ми. Искаш ли да ми помогнеш?
Мая кимна неуверено.
– Добре – поех си дълбоко въздух. Трябваше внимателно да обмисля всичко. Разбира се, можех да я помоля да повика някой от родителите си, но все още нямах представа кой е отговорен за затварянето ми и мисълта, че може да се наложи да се обяснявам пред група магриби, убедени, че съм запалил училището им, ми се струваше най-малкото плашеща. Обаче в Ле Маро все пак имаше човек, способен да ми помогне, но трябваше някак да се добера до тази личност.
– Познаваш ли Виан Роше? – пресегнах се към Мая с гласа си.
Тя кимна и рече:
– Мемти на Розет.
– Точно така. Отиди да намериш Виан. Кажи ѝ, че съм тук. Кажи ѝ, че Рейно е тук и се нуждае от помощ.
Мая се позамисли.
– Така ли се казваш? – попита накрая.
– Да..– О, Боже, дай ми търпение! – Моля те, тук съм от вчера. Водата се покачва. Има и плъхове.
– Плъхове ли? Страхотно! – Явно това дете прекарваше твърде дълго в компанията на Жан-Филип Боне. Отново си поех дълбоко въздух. Дишай, Франсис. Съсредоточи се.
– Ще ти дам каквото поискаш. Играчки, бонбони. Само иди и кажи на Виан.
Мая отново се замисли.
– Каквото поискам ли? – попита. – Нещо като три желания, така ли? Като в приказката за Аладин?
– Всичко!
Детето за пореден път потъна в размисъл. После взе решение.
– Добре – скокна тя на крака. Пред очите ми се изтъпанчиха розовите гумени ботушки. Сълзи на признателност ли парнаха очите ми, или се дължеше на уличния прах?
– Първото ми желание – поде Мая през решетката – е джиддо да се оправи. За другите две ще си помисля. Довиждане, джинко. Скоро ще се върна.
– Не, не, почакай, Мая, чуй ме!
Обаче бонбоненорозовите ботуши вече бяха изчезнали.
Проклех се на латински и на френски и слязох от купчината щайги. И тогава, точно в този момент, докато стоях, нагазил до глезени в студената и мръсна вода и си казвах, че от това по-зле няма накъде, чух стъпки зад вратата на мазето.
Бързо се дръпнах от щайгите. Чух как пъхват ключ в ключалката. За миг се зачудих дали да не изненадам похитителите си и да не се хвърля към вратата, но това си беше чиста фантазия. В сегашното ми физическо състояние дори жена с лекота би ме избутала обратно надолу по стълбите.
Вратата се отвори. Появиха се трима мъже. Разпознах Карим Бенчарки, макар и само като силует. Другите двама бяха по-млади, вероятно младежи от спортната зала. Носеха факли, а Карим държеше туба. Долових мирис на бензин.
– Вие никога не си взимате поука – заяви Карим. Все още бях в корема на кита.
Пета глава
Четвъртък, 26 август
– Станало е недоразумение – рекох. – Пуснете ме и ще ви обясня.
Карим остави тубата с бензина. По дрънченето познах, че е празна.
– Обясни ни това, мосю кюре. Беше у теб, когато те видяхме да шпионираш сестра ми.
– Не е вяр... – подех, но после си спомних Соня. Явно беше нейната туба. Тя я изпусна, когато ѝ препречих пътя. Но после ми изповяда всичко! Как да я издам на съпруга ѝ? –Не я шпионирах – казах. Беше лъжа и точно така си звучеше.
– Исках да поговоря с нея.
– Затова ли се криеше зад дървото?
Понечих да изръся още една лъжа, но осъзнах, че няма да свърши работа. Някои хора са родени лъжци, отче, но аз не съм един от тях. Опитах друг подход.
– Нека те попитам нещо, Карим. Колко дълго мислиш, че можеш да ме държиш заключен тук? Ако ме освободиш незабавно, обещавам да не предприемам мерки против теб.
Сега като се замисля, сигурно думите ми са прозвучали малко арогантно. Един от младежите каза нещо на Карим. Той му отговори нетърпеливо. Последва кратък бърз разговор на арабски.
Притесних се.
– Виж, трябва да ми повярваш – обърнах се аз направо към Карим. – Не съм подпалил училището. Не съм нападнал сестра ти. Винаги съм се опитвал да ѝ помогна.
Лицето на Карим беше непроницаемо на светлината, която влизаше през вратата, но усетих враждебността му – излъчваше я като радиосигнал. Отново каза нещо на приятелчетата си. После се обърна към мен:
– Какво си направил с балдъзата ми?
– Моля? – стъписах се аз.
– Алиса Махджуби. Къде е тя? И защо е била с теб преди седмица?
Поех си дълбоко дъх.
– На сигурно място е. Но това няма нищо общо с мен. Тя е при приятелка. По свой избор. Аз нямам нищо общо.
Карим кимна едва забележимо.