– Разбирам. Но мадам Клермон твърди, че са те видели с млада жена през нощта до реката.
– Не стана така... – Боже, колко неубедително звучеше! –Случайно я срещнах. Тя беше в беда и аз ѝ помогнах. Това е всичко.
– Както помогна и на сестра ми ли?
Отворих уста, но не казах нищо.
– Носи ти се славата, мосю кюре – предупреди ме Карим. – Неведнъж си изразявал ненавистта си към чужденците. Дори отец Анри го признава. Ти си нетолерантен човек. Обичаш да командваш. Опита се да попречиш на строителството на джамията. Често се изказваш против никаба. Преди време дори си се държал вандалски в магазина за шоколад, понеже си го смятал за дръзко незачитане на твоите религиозни традиции. Вече знам от сестра си, че миналата седмица си влизал в къщата ѝ. А сега те пипнахме да се навърташ край лодката ѝ с туба бензин и явно канейки се да напуснеш града...
Избухнах в нервен смях.
– Смешно ли ти се струва? – попита Карим.
– Не, разбира се. Но грешиш.
Карим се изсмя подигравателно.
– Съмнявам се, че отец Анри Льометър ще се съгласи. А сега ни кажи къде е Алиса и какво си търсил тук вчера.
Трябваше да се помъча да запазя спокойствие, отче, но вместо това се ядосах.
– Няма да се оправдавам пред теб или пред когото и да било – заявих. – Всичко си беше наред, преди да пристигнеш ти. Ти и сестра ти. Оттогава ме заплашват, нападат, обвиняват и държат тук, долу, против волята ми. Не ти позволявам да ме заплашваш. А за Алиса разбирам – притесняваш се. Твърде млада е да напусне дома си, така е. Обещавам ти, когато ме освободиш, да седнем и да намерим решение...
Карим и приятелчетата му отново си размениха няколко думи на гърления си арабски. После той пак се обърна към мен.
– Извинявай, мосю кюре. Днес ме чака много работа. Надявам се да си поговорим, когато се върна.
Когато се върна ли? Сърцето ми се сви. Осъзнах колко много съм разчитал той да ме пусне.
– Не разбирам какво печелиш, като ме държиш тук. Да не мислиш, че ще ме принудиш да призная? Да призная какво? Сестрата на жена ти не е в опасност, Карим. Тя е при Виан Роше.
Мълчание.
– При Виан Роше?
– Точно така. А сега...
– Какво ти каза?
– Нищичко. А сега ще ме пуснеш ли?
По-продължително мълчание.
– Не мога – рече той.
– Защо не! – Гневът ми растеше. – Какво искаш от мен, по дяволите?
Карим пристъпи по-наблизо. Вече виждах лицето му ясно и установих, че онова, което бях сметнал за спокойствие, всъщност беше ледена ярост.
– Сестра ми Инес е изчезнала – каза той. – Нея и детето ги няма, откакто вчера те пипнах да се опитваш да подпалиш лодката, където спяха двете с дъщеря ѝ. Разбира се, можехме да се обадим в полицията. Но щяха ли да ни обърнат внимание? Затова ще те държим тук, кюре, докато не ни дадеш нужните отговори. Ишиаллах, дано следващия път, когато се видим, да кажеш истината.
След това той и приятелчетата му излязоха и затвориха вратата зад себе си. Чух ги да превъртат ключа в ключалката.
Отправих проклятия на френски и на латински. После седнах на стъпалата – единственото останало сухо място – и зачаках с надежда Мая да се върне. Какво бях сторил, та Бог ме наказваше така, питах се и мечтаех за кафе и пресни кроасани. Горе бягащата пътечка и другите уреди отново забоботиха.
Шеста глава
Четвъртък, 26 август
Първото място, на което се отбихме в Ле Маро, беше единственото, където щяха да ни посрещнат сърдечно. Ала зелените капаци на прозорците на къщата на семейство Ал-Джерба бяха затворени, а когато Захра ни отвори, изглеждаше смутена зад никаба си.
– Съжалявам, майка ми излезе – каза тя.
Обясних ѝ, че търсим Рейно, и я попитах дали не го е виждала.
Тя поклати глава. Зад булото цветовете ѝ се разбуниха.
– Как ви се сториха шоколадовите трюфели? – попитах. –Оми хареса ли своите с кокос?
– И Оми излезе – рече Захра.
Усещах, че все още е притеснена. Зад булото очите ѝ се стрелкаха между мен и Жозефин.
– Сигурна ли си, че не си виждала Рейно? Или че не си подочула нищо?
Тя поклати глава.
– Той ти е приятел, нали?
– Да, мисля, че да – отговорих.
– Интересно как човек като него е приятел с човек като теб. – Гласът ѝ беше равен и не издаваше нищо, но под никаба тя цялата гореше, цветовете ѝ проблясваха и потрепваха.
– Невинаги е било така – признах. – Всъщност може да се каже, че сме били и врагове. Но това беше много, много отдавна. И двамата сме се променили оттогава. А аз установих, че страховете ми са си само мои, не негови, и че ще бъда свободна едва когато се отърся от тях.