Тя се замисли над думите ми.
– Какви хора сте... Изобщо не ви разбирам. Винаги говорите за свобода. Ние пък смятаме, че никой никога не може да бъде истински свободен. Аллах вижда всичко, контролира всичко.
– Рейно смята същото – уверих я.
– Но ти не?
Поклатих глава.
– Ами Шейтан?
Свих рамене.
– Мисля, че хората вършат премного злини и без да намесват дявола. Аз съм възпитана, че ние трябва да се научим сами да контролираме живота си, сами да създаваме правилата и да приемаме последиците.
Тя възкликна тихо и неопределено.
– Колко различно от онова, на което ни учат нас – рече. – Но ако няма правила, как ще знаеш винаги какво да направиш?
– Според мен никой не знае винаги – отговорих. – Понякога допускаме грешки. Но да спазваш правилата, без да мислиш, да правиш каквото ти казват, все едно си дете – според мен не това е Божият промисъл. Така твърдят хората, които използват Бог като извинение да принуждават другите да им се подчиняват. Не вярвам, че Бог се интересува как се обличаме, какво ядем, в кого избираме да се влюбим. И не вярвам в Бог, който иска да подлага хората на гибелни изпитания или да си играе с тях като дете с мравчена ферма.
Допусках, че тя ще направи някакъв коментар, но точно преди Захра да заговори, зад гърба ѝ внезапно настана раздвижване и отвътре изхвърча Мая, понесла Типо под мишница. Погледна ме заинтригувано и попита:
– Розет с теб ли е?
– Днес не.
Тя се намръщи.
– Толкова ми е скучно! Може ли да изляза да си поиграя с Розет? Искам да ѝ покажа нещо – погледна тя палаво Захра.
– Една тайна. Само моя и на Розет.
– Мая, бъди послушна – строго се свъси Захра. – Джиддо не се чувства добре.
Кафявите очи се ококориха.
– Но аз...
Захра ѝ каза нещо на арабски.
Мая отново направи гримаса.
– Липсва му котаракът – обясни ми. – Когато живеел при чичо Саид, котаракът винаги сядал при него. Може би ако донесем Хази...
– Няма нищо общо с котката – нетърпеливо отбеляза Захра.
Усетих, че се задава караница, и се намесих, преди да избухне.
– Защо да не взема Мая с мен? – предложих. – Така всички ще можете да си починете. Прекрасно знам какво е да имаш малко дете вкъщи. – Усетих, че Захра се изкушава. – Не се притеснявай, тя ще е с Розет. Ще я доведа преди ифтар.
Захра видимо обмисляше. После кимна рязко като птичка, която кълве орех.
– Добре, а сега трябва да тръгвам. Благодаря, че се отби да ни навестиш, Виан.
След това зелената врата отново се затвори и трите останахме навън, където вятърът все още свиреше по стрехите, а дългата сянка на минарето се беше проснала напряко на огряната от слънцето улица като стрелката на Слънчев часовник.
Жозефин ме погледна подозрително.
– Нали ти бяха приятели?
– Така е. – Бях озадачена. – Захра ми се стори малко разстроена. Може би се тревожи за стария Махджуби.
Докато се връщахме по булеварда, Мая хукна пред нас, скачайки в локвите, а аз разказах на Жозефин за болестта на стареца и за отчуждението между него и останалите в семейството. Не споменах предупреждението му да не се доближавам до вода, нито сънищата му за мен и Инес. Минахме покрай спортната зала. Както винаги, вратата беше открехната и отвътре се носеше лек мирис на хлор, примесен с характерния мирис на Ле Маро: сбор от прах, киф, готвено и река. Забелязах, че Мая бързо подмина началото на пресечката, но се позадържа пред прохода към дъсчената пътека. Възрастен трудно би минал между сградите, но за нея не представляваше проблем.
– Там живее моят джин – посочи тя към прохода.
– Така ли? – усмихнах се. – Имаш си джин?
– Аха. Ще ми изпълни три желания.
– О! А има ли си име?
– Лиско.
– Много хубаво.
Засмях се. Мая много ми напомня за Анук, когато беше на пет, с жизнерадостното ѝ лице и лъчезарна усмивка, и тези подскоци в локвите с гумените ботуши. Анук, моята малка непозната, която най-неочаквано един ден се появи от гората със зайче на име Чехълчо, което само привилегированите можеха да виждат.
– Деца... – обади се Жозефин.
– Пилу се държи много хубаво с Розет. Като със сестра.
Тя се усмихна. Грейва, чуе ли името му.
– Виждаш го какъв е. Много е добър. Разбираш ли защо постъпих така? Не можех да го деля с Пол. Нали знаеш как Пол щеше да се опита да му напълни главата със своите глупости?
Сигурно беше вярно, казах си. Но все пак момчето е син на Пол. Кой знае как би могло да го промени бащинството?