Жозефин разгада изражението ми.
– Мислиш, че не съм права.
– Не, но...
– Знам, и мен ме измъчва. Поне когато се почувствам слаба. Когато съм силна, съм разумна. Пилу заслужава по-добър баща от Пол-Мари.
– Твърдиш, че е променил живота ти, Жозефин. Пол не заслужава ли същия шанс?
Тя упорито поклати глава.
– Знаеш го какъв е. Той никога няма да се промени.
– Всеки може да се промени.
В края на улицата се запитах дали наистина е така. Някои хора са непоправими. Но как ли се чувстваше Пол-Мари – да живее под един покрив с момче, което смята за син на своя съперник? Спомних си блесналите му и зли очи, гнева и безнадеждността на думите му. Приличаше на животно в клетка, което ръмжи на всеки, който се доближи. Разбира се, не съм толкова наивна да смятам, че човек като Пол-Мари ще се разтопи от новината, че има син. Но не заслужава ли да получи шанс? А и какво е причинила тази лъжа на Жозефин?
Стигнахме края на булеварда. Последния път, когато дойдох тук, лодката на Инес Бенчарки беше закотвена на пристана. Сега забелязах, че я няма, на мястото ѝ беше останало само малко навито въже. Жозефин се ококори. Разбира се, лодката беше нейна, нищо че рядко я използваше.
– Искаш да кажеш, че тази жена е живяла тук? – попита тя, когато ѝ обясних. – Как смее да се настанява в моята лодка! И къде я е откарала, по дяволите?
Не знаех. Застанах на пристана и огледах брега на реката. Нямаше и следа от черната лодка къща – нито от страната на Ле Маро, нито от страната на Ланскене. Възможно ли беше Инес да си е заминала завинаги? От тази страна има само няколко безопасни места, където да закотвиш лодка, а в момента придошлата Тан е изключително безмилостна. Освен това двигателят на лодката на Жозефин не работеше, затова най-доброто, на което можеше да се надява Инес, е течението да я понесе надолу и може би да си намери друго място в Шавини или Пон льо Саол. Защо беше заминала? Беше ли взела и Дуа? И кога смяташе да се върне, ако изобщо щеше да се върне?
И тогава забелязах нещо на брега – наполовина стъпкано в калната трева. Отначало го взех за колие – наниз от зелени стъклени мъниста на сребърна верижка. Може Дуа да го беше изпуснала, така реших, когато вдигнах наниза, но после видях разпятието...
– Това е броеница.
Жозефин се приближи да погледне.
– На Рейно е – заяви тя. – Виждала съм я върху полицата на камината. Какво става тук според теб? Мислиш ли, че той е откраднал лодката ми?
Поклатих глава.
– Нямам представа. Допусках, че Инес ще знае.
Възможно ли бе тя все още да е в Ле Маро? Ако бе така, знаеше ли къде е свещеникът?
Опитах да науча нещо от Мая, но безуспешно. Тя се притесняваше повече за Дуа, отколкото за изчезването на лодката, най-вече заради кученцата, които заедно с другите деца държаха в стария магазин за шоколад.
– Какво? – повдигна вежда Жозефин.
Мая закри устата си с ръка.
– Не биваше да казвам. Гризко и Зъбчо. Крием ги там. Мосю Ашрон искаше да ги удави.
– Дали Дуа все още не е там?
– Струва си да проверим – вдигна рамене Жозефин.
Седма глава
Четвъртък, 26 август
Старият магазин за шоколад отвън изглеждаше запуснат. Вратата, прозорците и част от покрива бяха покрити с дебел найлон. На вратата имаше дървена табела с грубоват надпис: "Опасно! Не приближавай!".
Вътре обаче кипеше оживена дейност. Там се оказаха Люк Клермон, Жано Дру, Розет, Анук, Пилу и, колкото и да беше учудващо, Алиса, а също така Влад, една стълба, няколко кутии с боя, гъби, валяци, четки и кашонът с кученцата. Бяха успели с общи усилия да боядисат почти цялата кухня, площадката и някогашната предна част на магазина в бодро светложълто, а на стената забелязах очертанията на недовършен стенопис: предимно абстрактна плетеница, в която на места се забелязваше скрит силует на животно. Много приличаше на рисунката в "Кафе де Маро". Очевидно Пилу беше творческата сила зад проекта, но другите се трудеха също толкова усърдно, макар и здравата да клепаха себе си, дрехите си и Влад, присъединил се с ентусиазъм, но без никаква продуктивност.
Когато влязохме, всички замръзнаха – освен Влад, който позна приятели и изстреля залп от лай.
– Обещах да свърша това-онова по къщата – заобяснява Люк. – Колкото да отстраним щетите. А после намерих това посочи той Пилу и кашона. – И си казах, че така и така са тук, поне да помогнат. Купих някои неща и... – Млъкна и се усмихна срамежливо. – После всичко се разви от само себе си.
– Виждам – отвърнах, мъчейки се да обуздая въодушевлението на Влад.