Пилу призна, че Влад по-скоро пречи, отколкото помага, но пък начинанието им безусловно се нуждаело от куче пазач.
– Е, какво мислиш? – попита Анук, застанала до Жано Дру. И двамата бяха изцапани с боя: по фланелката на Жано имаше жълти следи от пръсти, както и по едната буза на Лнук. – Добре ли сме се справили, маман?
Не можех да намеря думи, когато видях мястото преобразено – ярко, макар и неопитно боядисано, кипящо от живот и смях, прогонил всички сенки и шепота...
Зли духове, махайте се оттук.
– Мисля, че да – усмихнах им се.
Анук видимо си отдъхна.
– Знаех си. Люк ни потърси. Реших, че ще е хубаво, ако всички заедно се заловим.
Погледнах любопитно към Алиса. Беше със сламена шапка, за да пази косата си от мократа боя, и като че ли се беше отърсила от проблемите си със същата лекота, с която беше захвърлила хиджаба.
– Оказва се, че ако не съм с хиджаб, никой не ме забелязва – каза тя. – Минах покрай пекарната на Поату и никой дори не ме погледна.
– Влязохме по пожарната стълба – поясни Пилу. – Никой не знае, че сме вътре. Само вие двете и Спутник...
– Спутник ли? – попитах.
– Моят котарак – отговори Пилу.
– Твоят какво? – озадачи се Жозефин.
Пилу грейна в лятната си усмивка.
– Онзи ден го спипах да краде храната на кученцата. Гризко го ухапа.
– А, разбирам.
– Ще ни помогнеш ли, Виан? Нуждая се от помощ със стенописа. Розет навсякъде рисува маймунки, а още дори не сме започнали спалните...
– Не днес – отговорих. – Търся приятелката ви Дуа и майка ѝ.
Обясних им какво се е случило. Както очаквах, никой не беше виждал Инес или дъщеря ѝ от вчера. Но защо ще заминат толкова внезапно, без да кажат на никого? И кюрето? Никой нищо не знаеше.
Оставихме ги да боядисват и излязохме на площада. Розет се присъедини към Мая и двете изхвърчаха на слънце на площада, където пред църквата седеше Поату и мрачно ядеше багета със сирене. Изненада се да ни види.
– Какво търсите тук? – попита. – Не знаете ли, че къщата е на жената с бурката?
– Точно нея търся.
– Ами успех – навъси се той. – Тя не живее ли някъде в Ле Маро?
– Мисля, че е заминала – отговорих.
– Не съм я виждал от дни. – После изведнъж нещо му хрумна: – Може да е избягала с мосю кюрето. Миналата седмица той работеше тук. Разчистваше бъркотията, която сам предизвика. – Поату се разсмя гръмко, но ние двете с Жозефин не се присъединихме. Предположението, че заминаването на Рейно е свързано с изчезването на Инес Бенчарки не беше съвсем неправдоподобно. Нали намерихме броеницата му на няма и двайсет крачки от мястото, където беше закотвена лодката ѝ! Възможно ли беше Рейно да е взел лодката?
Според Жозефин не.
– Мисля, че онази жена я е взела – предположи тя. – Може да е оправила двигателя. Или е пуснала лодката по течението, или я е продала на някого. Ако е така, честно казано, пет пари не давам. Струва си, само и само да се махне.
– Значи Карим беше прав. Тя наистина е изчезнала.
Обърнах се и пред погледа ми се разкри нежелана гледка:
Каро приближаваше устремно през площадчето, следвана от съпруга си Жорж, видимо смутен. С тях беше и отец Анри. Той ме удостои с безсмислена сияйна усмивка и потупа Мая по главата.
Мая го стрелна навъсено с поглед.
– Моят джин не те харесва – заяви тя. Отец Анри се сепна. – Моят джин живее в дупка – продължи тя. – Има плъхове. Ще ми изпълни три желания.
Усмивката на отец Анри се разшири гротескно.
– Какво оригинал но дете! – възкликна той.
– Жалко, че са я оставили да дивее – додаде Каролин и погледна многозначително към Розет. – С оглед на всичко, което се случва в Ле Маро напоследък, допусках, че хората няма да позволяват на децата си да търчат из цялото село без подходящ надзор.
Розет издаде един от звуците си – дръзко кратко пукане. В същото време токчето на Каро се заклещи в пролука между облите камъни от настилката. Каро се помъчи да го измъкне, но токчето беше здраво заседнало.
– Розет! – казах.
Розет ме изгледа невинно и отново направи с уста пукането. Токчето на Каро рязко се освободи и обувката ѝ изхвърча насред площада. Отец Анри хукна да ѝ я донесе.
Мая и Розет се спогледаха и се изкискаха.
– Говорила си с Карим ли? – попитах Каро. – Той ли ти каза, че сестра му е е заминала от Ле Маро?
Каро кимна.
– Карим ни е добър приятел. Много мил човек, прогресивен, учтив, далеч от политиката, съвсем различен от стария Махджуби. Де да бяха всички като него!
– Не знаех, че сте толкова близки. Ами сестра му?