После приготвих още малко шоколад с допълнително захар, маршмелоу и сметана и всички се настанихме около покритата с драскотини стара кухненска маса на Арманд, хапвахме, пиехме и се смеехме, все едно бяхме прекарали тук целия си живот, а не само две седмици.
– Магазинът изглежда приказен – отбеляза Анук. – Хубав е почти колкото преди. Трябва му само нова табела...
Погледнах я. Тя погледна към Жано.
– Ако някой иска отново да го направи магазин за шоколад. Няма да бъде трудно. Трябва само да се постави плот и няколко стъклени витрини, и може би няколко маси и столове...
Розет ми каза със знаци: На мен ми хареса. Нарисувах маймунки на стената.
– Просто ми хрумна – добави Анук. – Не мисля, че все още е училище.
О, Анук. О, Розет. Нещата никога не са толкова прости. На нас не ни е писано да оставаме, не ни е писано да се установяваме тук. Живяхме в Париж по-дълго от където и да било другаде. Напълно немислимо е да се откажем от това, да признаем поражението си.
А и Рижия. Какво ще каже той? Толкова се постара да изгради живот за нас, да намери нещо общо между нашия и своя цигански чергарски бит. Зарежем ли всичко сега – и то за да го заменим за Ланскене, – би било равносилно на подло отхвърляне. Щеше ли Рижия да го преживее? Щеше ли да привикне? Изобщо възможно ли е един речен плъх да се промени? Самата аз исках ли той да опита?
Почукване на вратата прекъсна мислите ми. Жозефин отиде да отвори. Може би си мислеше, че е Рейно...
Оказа се Карим Бенчарки.
Той мина покрай Жозефин, все едно беше завеса, и аз изведнъж си спомних как преди осем години Пол-Мари, пиян и вбесен, се опитваше да разбие вратата на магазина за шоколад. Цветовете му беснееха, лицето му пламтеше, беше красив както винаги, но светеше с нова, опасна светлина като горски пожар.
Алиса го видя и застина. За миг тази стратегия почти проработи. В пълната с хора стая и с късата си коса тя беше толкова различна от преди, че той можеше дори да не я забележи. Златистите му очи неспокойно огледаха половин дузината обърнати към него лица и се ококориха, когато се спряха на Алиса.
– Значи е вярно. Наистина си тук. – После се обърна към мен и рече: – Много съжалявам, мадам Роше. Не възнамерявах да нахлувам така. Не знам какво ви е разказала, но Алиса изчезна преди няколко дни. Семейството ѝ...
– Кой ви каза къде е тя? – попитах.
– Няма значение. Казал ми е истината. – Карим отново се обърна към Алиса: – Как можа да избягаш? Знаеш ли, че майка ти и баща ти не са на себе си?
Алиса отговори на арабски.
– Няма значение. Да си вървим вкъщи.
Алиса не отвърна, но поклати глава.
– Хайде, Алиса. Облечи се прилично. Майка ти ще полудее...
– Не ме интересува. Няма да се върна. И ти не можеш да ми заповядаш.
Последва канонада от бесен арабски, по време на която неистовите му цветове припламваха.
Той пристъпи към нея. Алиса се дръпна назад, протестирайки, а Карим гневно извиси глас.
– Престанете! Оставете я на мира! – Беше Люк. – Тя ще остане при Виан. Тук е в безопасност. Когато поиска да се прибере у ддома... – Усетих, че детинското му заекване отново започва да се проявява, но погледът му беше решителен, а тонът му – учудващо зрял. – Когато е готова да се върне, ще го направи. Но трябва сама да избере.
Карим прикова Люк с поглед. Явно не го помнеше, защото през последните две години младежът учеше в университет в друг град. После пристъпи още по-близо до него. Влад заръмжа тихо. Карим стрелна кучето с предпазлив поглед.
– Дръжте това куче.
Алиса каза нещо на арабски.
Карим я стрелна ядосано с очи и отстъпи крачка назад.
– Това е нелепо – заяви той. – Наистина ли искаш да се излагаш така? – Изгледа презрително Люк. – Заради него ли избяга? Какви лъжи си наговорила на тези хора?
– Мисля, че трябва да си ввървите – настоя Люк.
Карим се взря по-внимателно в него.
– Познавам майка ти. Мадам Клермон, нали? Тя много ни подкрепя. Питам се какво ли ще е мнението ѝ за твоята намеса.
Люк се стъписа за миг, но после отново заговори, и този път съвсем гладко:
– Това няма нищо общо с нея. Къщата е моя. Алиса е моя гостенка. А кучето на Пилу става неспокойно, когато някой заплашва гостите ми.
Прочетох изненада в погледа на Карим. Всъщност малкият Люк изненада всички. Безучастното потиснато момче, което заекваше, най-сетне се беше откопчило от властното влияние на майка си.
Алиса наблюдаваше внимателно и лицето ѝ грееше с изражението на човек, който току-що е разгадал непосилна загадка. По косата и по лицето ѝ още имаше жълта боя. Изглеждаше невероятно млада и сърцераздирателно красива.