– А, разбирам. И сега какво? Чакай да помисля. Може би ще те превърне в принцеса. Или мен отново ще ме направи млада и слабичка. Или ще ти даде вълшебно килимче от мънички пеперуди, с което да можеш да летиш навсякъде по света, без да ти трябва паспорт...
Мая я изгледа строго.
– Това са глупости, Оми.
Старицата се изкиска.
– Добре, че ти ми наливаш ум в главата.
Сякаш като опровержение на песимизма на Оми след по-малко от десетина минути на вратата се появи старият Мохамед Махджуби – стори ми се съсухрен, но беше облечен с бялата си джелаба и шапката си топи. С него беше и Алиса – с бистър поглед, облекчена.
Щом ме видя, старецът наклони глава.
– Ассаламу алейкум, мадам Роше. Благодаря ви, че отново доведохте Алиса. – Протегна ръка към Алиса, тя я пое и той тихичко ѝ заговори на арабски. После се обърна към всички в стаята на френски със силен акцент: – Вчера говорих с внучката си. Тя обеща да помисли над думите ми. А днес, алхамдуллила е решила да се върне заедно с мен вкъщи. Животът е твърде кратък и времето е твърде ценно, за да го пилеем за глупави кавги. Утре ще поговоря със сина си. Каквото и да се случи помежду ни, аз все още съм му баща.
– По лицето му пробяга сянка от усмивка. – А ти, моя малка Мая, ти какво прави днес?
– Правихме сладкиши. Вълшебни, за да се оправиш.
– Разбирам. Вълшебни сладкиши. – Усмивката му грейна по–силно. – Не го казвай на чичо си Саид. Кой знае защо си мисля, че той няма да одобри.
– Надявам се да останете за ифтар – покани Фатима нас, останалите. – Приготвили сме предостатъчно храна. Добре дошли сте.
Разположихме се върху пъстрите възглавнички: мъжете от едната страна, жените от другата. Медхи ал-Джерба се присъедини към нас заедно със съпруга на Ясмина, Исмаил, който много прилича на брат си Саид, само че няма брада и е със западни дрехи. Мохамед отправи молитвите. Алиса беше притихнала, но изглеждаше доволна. Забавлявах се да наблюдавам как Мая учи Розет да се храни правилно – ето така правим ние, Розет, и седи върху възглавницата с изпънат гръб, – а Бам също изпълняваше инструкциите ѝ и комично изпъваше гръб, блестейки някъде в тъмното.
Започнахме с фурми, традиционния начин за прекратяване на поста по време на Рамазан. Последва хариса и супа с розови листенца, палачинки бигрир, кускус с шафран и пикантно печено агнешко. За десерт имаше кайсии и бадеми, рахат локум и ориз с кокос. После на всички поднесоха сладкиша и шоколада.
Мохамед Махджуби хапна малко, но прие поднесеното му от Мая парче сладкиш.
– Трябва да изядеш едно, джиддо. Двете с Розет помагахме да ги изпечем.
Той се усмихна.
– Разбира се, как не? Особено щом са вълшебни.
Оми нямаше никакви колебания. Липсата на зъби не я безпокоеше, тя просто оставяше шоколада да се разтопи.
– Това е по-вкусно от фурмите – оповести старицата. – Дайте ми още едно парче.
Разбира се, няма никакво вълшебство. Но храната, приготвена с любов, има специални свойства. Всички хвалеха трюфелите и не след дълго сладкишът също свърши.
Мохамед вече изглеждаше изморен и съобщи, че отива да си легне.
– Лека нощ. Денят беше дълъг. А утре ни чака още един – погледна той многозначително Алиса.
– Но още е рано – възрази Мая. – А ти обеща да поиграем на дама...
– Почти полунощ е – заяви Оми. – А и вълшебството може само толкова. Старите хора лесно се изморяват.
– Ти не си изморена – не се предаде Мая.
– Аз съм непобедима.
Мая се позамисли над думите ѝ.
– Трябва ни котаракът – каза тя накрая. – Хази отново ще направи дядо щастлив. Ще помоля моя джин да се погрижи.
– Помоли го – усмихна се Ясмина.
Докато Ясмина слагаше Мая да си легне, Захра отиде да приготви ментов чай и аз се вмъкнах при нея в кухнята и оставих другите да си говорят в съседната стая. Тя свали никаба си, докато правеше чая, и аз забелязах притесненото ѝ изражение.
– Още се тревожиш за Инес.
– Явно съм единствената – сви рамене тя.
– Мислиш ли, че ѝ се е случило нещо?
Отново сви рамене.
– Кой знае? Може би просто ѝ е омръзнало всички да клюкарстват.
– Вярваш ли, че тя е първата съпруга на Карим?
– Знам, че не е – поклати глава Захра.
– А вярваш ли, че му е сестра? – попитах.
Тя ме погледна.
– Знам коя е, но нищо не мога да кажа.
Чаят беше силен и ароматен. Захра го прави с прясна мента, две щедри шепи, които попарва в украсена сребърна кана, толкова голяма, че можеш да я вдигнеш само с две ръце. От оформения като розова пъпка чучур се издигаше пара като дух от анимационно филмче.