Това ме накара да се замисля за джина на Мая. Дали Мая виждаше своето животно приятел, както Анук и Розет виждаха техните? Трябва да призная, че съм малко изненадана, задето все още не съм го зърнала. Представите на децата са много силни, а аз от край време съм чувствителна. Но сега, в парата, долових следи от още нещо – нещо като скреж по замръзнал прозорец. Приближих се мъничко. Уханието на мента обгърна и двете ни.
– Моля те, Захра, искам да помогна – казах и съвсем деликатно се пресегнах – не с ръце, а с мислите си. С този номер понякога постигам прозрения, но в повечето случаи ми носи само нюанси и отражения.
Кошница червени ягоди, два жълти чехъла, гривна от черни нефритени мъниста, женско лице в огледало. Чие е това лице? Виждала ли съм го преди? Или е лицето на Жената в черно? Ако е така, тя е още по-красива, отколкото се говори. И е млада, невероятно млада, притежава неосъзнатата арогантност на младостта, има вид на човек, който не вярва, че ще остарее, ще умре или ще се откаже от илюзиите си. Анук изглежда така. Някога аз също.
Помъчих се да придам форма на уханната пара, да я вчеша с пръсти. Нейният мирис на късно лято беше сладко носталгичен и бистър. Отново видях картите на майка си, представих си ги. Кралицата чаши, Рицарят чаши, Любовниците и Кулата...
Кулата. Ударена от мълния и порутена, изглежда твърде крехка, та изобщо да е била някаква твърдина. Тънък като парче стъкло връх, декоративен, без прозорци. Кой – или какво – е Кулата?
Тук имаме две кули. Едната е камбанарията на "Сен Жером" – варосаният дундест правоъгълник с късичкия му шпил. Втората е минарето, вече неизползваният комин, увенчан със сребрист полумесец. Коя е Кулата от картите? Църковната камбанария или минарето? Коя е ударената от мълния? Коя ще остане и кое ще се срути?
За трети път се помъчих да разчета парата. Уханието на мента се засили. И отново видях как Франсис Рейно крачи по брега на реката, потънал в размисъл, с раница в ръка и приведен срещу дъжда. В краката му имаше нещо – скорпион, черен и отровен. Той го вдигна. И аз си помислих: ако Инес е скорпионът, възможно ли е Рейно да е биволът? И ако е така, вече прекалено ли съм закъсняла, за да спася и двамата от удавяне?
Захра ме наблюдаваше внимателно.
– Какво правиш?
– Опитвам се да разбера – отговорих. – Приятелката ти е изчезнала. Моят приятел също. Ако знаеш нещо, което може да помогне...
– Не знам – отговори Захра. – Това е война. Съжалявам, че и ти се оказа въвлечена.
– Каква война? – погледнах я.
Тя сви рамене и отново върза воала пред лицето си. Зад него цветовете ѝ подскачаха и танцуваха.
– Война, която ние никога не можем да спечелим, война между мъже и жени, стари и млади, любов и омраза, Изток и Запад, толерантност и традиция. Никой не я иска всъщност, но война има. И никой не е виновен. Ще ми се нещата да стояха другояче. – Тя ми подаде сребърна лъжичка. – Вземи това. Аз ще донеса чашите.
– Захра. Почакай. Ако знаеш нещо...
Тя поклати глава.
– Трябва да се връщам. Съжалявам за приятеля ти.
Десета глава
Четвъртък, 26 август
През нощта валя два пъти. Първия път чух дъжда в уличката над килията ми и ми се прииска да си бях оставил малко питейна вода в шишето в раницата си. Втория път от счупената тръба отново закапа вода, по което отсъдих, че реката пак е придошла. Въпреки това успях да дремна малко, загърнат в палтото си. Краката ми бяха мокри и студени. Душа давах за топла вана.
Часовникът ми беше спрял. Може би влагата беше повредила батерията. Но мисля, че доста точно успявах да отмервам времето с помощта на призивите на мюезина, уредите горе и далечния звън на камбаната на "Сен Жером". Затова бях почти сигурен, че между десет и единайсет часа вратата на мазето се отключи и влезе Карим Бенчарки, сам. С него нахлу и силен мирис на киф. Изглеждаше гневен и превъзбуден.
Освети очите ми с фенерче и попита:
– Къде е сестра ми?
Опитах да му обясня, че не знам, но Карим беше прекалено ядосан, за да ме слуша.
– Какво си ѝ казал? Какво си казал? Какво правеше онази сутрин?
– Нищо не знам — уверих го. – Не знам къде е сестра ти.
– Не ме лъжи. Знам, че си я шпионирал. – Гласът му беше станал остър като бръснач. – Какво видя на реката? Какви лъжи ти е наговорила Алиса?
– Моля те. – Боже, колко мразя тази фраза! – Станала е ужасна грешка. Пусни ме и ще направя всичко по силите си да ти помогна. Само ме пусни.