Алиса определено смята така. С присъщия на младостта оптимизъм тя вярва, че може да заличи миналото. Но миналото е неотстъпчив непознат, който ни бележи толкова много пъти, колкото и ние се опитваме да бележим него. Възможно ли е Алиса да бъде доволна, живеейки в онзи друг свят?
Помъчих се да не мисля за казаното от Инес. Детето вижда как птиченце пада от гнездото. Вдига го и го отнася в дома си. След това ще се случи едно от следните две неща: или птичето веднага ще умре, или ще оцелее за ден-два и детето ще го върне обратно при семейството му. Обаче то ще мирише на хора и близките му ще го отхвърлят. Птичето ще умре от глад или ще го убие котка, или другите птици ще го изкълват до смърт. Ако детето има късмет, никога няма да разбере.
Но аз не съм дете, Инес. Алиса не е птиченце. Дали семейството ѝ ще я приеме? Надявам се. Може би. А може би не. Ако не я приемат, според мен тя е достатъчно силна, за да оцелее самичка, без тяхната помощ. През броените дни, докато беше с мен, я наблюдавах как се променя. Вече не беше уплашеното птиче, започнаха да ѝ растат криле. Ще може ли да се върне в гнездото и да се преструва, че не иска да лети?
Изпратихме я до къщата на семейство Ал-Джерба, където я очакваше старият Махджуби. Външно изглеждаше овладян, но цветовете му бяха бурни, сиво се стрелкаше през кърваво оранжево и черно и така издаваше притеснението му.
– Ще се справите ли? – попитах.
– Иншаллах – отговори старият Махджуби.
На вратата се показа лицето на Мая.
– И аз искам да дойда. Искам да покажа на Розет къде живее моят джин. Освен това той трябва да ми изпълни още едно желание.
Розет ме погледна и ми даде знак: Искам да отида да видя Лиско.
– Добре – съгласих се. – Но не се отдалечавайте. – После отново се обърнах към стария Махджуби. – Да дойда ли с вас?
– Благодаря ти, но не – поклати глава той. – Най-добре да поговоря със сина си насаме. Време е да го направя, твърде дълго отлагах. Гордостта и гневът ми пречеха. Изобщо не биваше да позволявам гордостта да попречи на съвестта ми. Повече няма да го допусна. Бях сляп, но вече прогледнах. Аллах ми дава сила да помогна и на другите да прогледнат. Кимнах.
– Добре, но ако се нуждаете от помощ...
– Знам къде да дойда – увери ме старият Махджуби.
Тринайсета глава
Петък, 27 август
Събуди ме потропването по металната решетка високо на стената. Хукнах към купчината щайги, които вече почти изцяло бяха покрити от водата.
– Виан?
Не беше Виан, разбира се. Но се оказа Мая и си водеше приятелка. Това би ми вдъхнало надежда, само дето приятелката беше Розет, която почти не говори, а когато го прави, ръси безсмислици.
Помъчих се да не показвам отчаянието си.
– Мая. Каза ли на Виан, че съм тук?
Тя кимна. До нея Розет гледаше с кръгли като палачинки очи. През решетката двете момичета приличаха на котета от анимационно филмче, които шпионират огромна мишка.
– Защо не я доведе?
– Дължиш ми още две желания – начумери се Мая.
Овладях порива да ѝ се разкрещя.
– Знаеш ли, Мая, щеше да ми е много по-лесно да ти изпълня желанията, ако не бях заключен тук, долу.
Двете момиченца се спогледаха. Мая прошепна нещо в ухото на Розет. Розет също ѝ прошепна в отговор – пресекливо и накъсано от смях. После двете отново се обърнаха към мен.
– Второто ми желание е да върнеш котарака.
– Какъв котарак, за бога?
– Онзи, дето идва в къщата ни. Хази.
– Мая, това е котка. Откъде да знам къде е?
Мая ме изгледа сериозно през решетката.
– Благодарение на теб джиддо наистина е по-добре, обаче още е тъжен заради котката. Моля те, върни Хази. После ще те пуснем.
Отче, бях в състояние да я убия. Все едно говорех с Анриет Муасон. Задоволих се обаче само с нетърпелив вой, който накара двете котешки личица да се отдръпнат, все едно ги е нападнало куче.
– Мая, Розет, съжалявам. Просто искам да изляза от тук.
Мая огледа решетката с присвити очи.
– Не и преди да ми изпълниш желанието.
Няма нищо по-безполезно от това да спориш с петгодишно хлапе, особено през метален процеп колкото този на пощенска кутия. Върнах се на стълбите на мазето – три от стъпалата вече бяха под водата – и се постарах да не се отдавам на отчаяние. Беше просто въпрос на време някой да научи за новата игра на Мая и да поиска да види лично въпросния джин. А дотогава щях да се опитам да запазя спокойствие и да се убеждавам, че все пак има някакъв смисъл в това абсурдно положение. Надявах се след седмица да си спомням за случилото се през смях и да се забавлявам с недоразумението. В този момент обаче не виждах светлина в края на тунела. А и водата се покачваше – не толкова бързо, че да представлява непосредствена заплаха, но достатъчно, за да ме притесни. Може и да не се удавя тук, отче, но пък току–виж съм се разболял от пневмония. Това ли иска моят Бог от мен?