Ето го отново призива за молитва. Аллаху Акбар. Под земята всичко добива странна звучност. Попаднал съм в раковина и край мен отеква ревът на прибоя. Всекидневните шумове се носят отгоре като изхвърлен от кораб товар. През решетката прониква и светлина – ярка и празнична накъсана светлина, която танцува и примигва като светулка. Вятърът е утихнал. Дъждът също. Може би най-сетне Черният отан е поел по пътя си. Дано.
Аллаху Акбар. Ашхаду Алля. [20] Звукът в раковината е силен и настойчив като спомен. Извиква в съзнанието ми спомен за грамадна дюна, голямата бяла дюна в Аркашон, където ходехме, когато бях дете, за заслепяващия бяг към морето, за нескончаемото катерене обратно по огрения от слънцето пясък, подобен на кован бронз, и за зачервения ми тил, докато драпам нагоре.
И сега за пръв път ми хрумва, че може да умра тук, долу – сам, забравен и нежелан. На кого ще липсвам, ако си отида? Нямам семейство, нямам приятели. Майка ми, църквата, предпочита отец Анри. Никой няма да ме търси. И кой ще пролее сълза за Рейно освен може би самият Рейно?
Четиринайсета глава
Петък, 27 август
Тръгнахме по булеварда към малкия пристан. Мая и Розет ни водеха, а Розет пееше своята песен без думи. Мая ѝ припяваше. Лиско и Бам явно бяха създадени един за друг. Притворила очи, виждах Бам като оранжева драскулка подире им, ала новият спътник на Мая си оставаше невидим. Разбира се, невинаги ги виждам. Минаха месеци – може би дори години, – преди да зърна Чехълчо. В края на улицата и двете хлътнаха в една от пресечките към малката дъсчена пътека.
– Не се отдалечавайте – провикнах се след тях. – И не доближавайте водата.
Анук ме погледна и попита:
– Алиса ще се оправи ли?
– Надявам се. Не мога да се меся. Колкото по-дълго стоеше при нас, толкова по-трудно щеше да ѝ бъде да се върне у дома.
– Но тя си подстрига косата... а и всичко останало. Алиса харесва футбол и Фейсбук, и попмузика. Дори ни помогна да пребоядисаме магазина. Как ще започне пак да се забулва и никога да не излиза самичка?
– Това е нейният избор.
– Ами Люк? Нали знаеш, че е луд по нея?
– Знам, Анук.
Тя доби войнствен вид.
– Не сме тук случайно. Ти би трябвало да оправиш нещата.
Прозвуча ми като Люк и цялата изтръпнах.
– Невинаги ми се удава да го направя, Анук.
– Тогава какъв е смисълът! – Вече беше сърдита, в очите ѝ бликнаха сълзи. – Какъв е смисълът на това, което правим, ако в края на краищата не можем да ги спасим?
Птиченце, паднало от гнездото.
– Никога не съм твърдяла, че ще спасявам някого.
– Не е вярно – възпротиви се Анук. – Правили сме го преди. Ще го направим и сега. Ние променяме живота на хората. На Жозефин. На Гийом. На Арманд. На Рейно...
И виж какво става с тях, Анук, помислих си. Остарели са с осем години, но какво се е променило? Никой от тях не е спасен. Малко са понапълнели може би, има я мимолетната топлота на спомените. Но Жозефин още си е в "Дафе де Маро". Пол-Мари е в инвалидна количка. Гийом е със старото си куче. Арманд е в земята. А Франсис Рейно... всички са просто имена, написани върху пясъка и отвени от безмилостния вятър.
Анук ме изгледа обвинително.
– Ти си се предала. Вече не вярваш, че си способна да променяш нещата.
– Не казах това, Анук.
– Ами пет пари не давам. Сама ще го направя. Двете с Розет ще го направим. Ще подредим нещата за Алиса и Люк. Ще намерим Рейно. Ще ремонтираме магазина за шоколад. И после ще трябва да повярваш... – Тя млъкна с блеснали от сълзи очи.
– Какво има, Анук? – попитах. – Защо изведнъж е толкова важно?
Анук поклати глава, упорита като оловен войник.
– Моля те, Анук.
Тя се извърна. И много дълго не ми отговори. Усещах, че се опитва да се овладее, да удържи нещата под контрол. Малката ми непозната от край време е удивително самостоятелна, същинско съкровище от скъпоценности и мечти, пъзел, който си остава недокрай подреден. Почаках.
– Заради Жан-Лу – отговори. – Не отговаря на мейла си. Обеща да отговори, щом излезе от операция. Но тя беше преди три дни, а той още не ми е изпратил есемес, нито е постнал нещо във Фейсбук. – Сълзите вече се стичаха по лицето ѝ. – Никой не е чувал нищо за него. Никой. А той обеща...
20