– Ехо? – провикнах се. Никакъв отговор.
Затворих вратата и се върнах на булеварда. През тесния проход към дъсчената пътека виждах светлини и чувах гласове и музика. Речните цигани празнуваха. Тръгнах по булеварда към пристана и между дърветата видях огньовете и сенките на хората, които щъкаха. Има нещо в огъня на открито, което от край време ме привлича. Затова почти неусетно се запътих към пристана и светлините, натам, където на брега на реката имаше някой, който печеше картофи над огън в метален варел. Други двама го наблюдаваха от палубата на лодка, а трети подскачаше маймунски и крещеше: Бам! Бам! Бадда–бам!
Показах се между дърветата.
– Маман! – провикна се Анук. – Намерихме Жозефин. И виж кой още!
Жозефин се изправи още щом се появих на пристана. Беше облечена с джинси и рибарски пуловер, а косата ѝ беше като светла корона на фона на отблясъците от водата.
– Смятах да те потърся – поде тя, – но...
Аз обаче не я слушах. Цялото ми внимание беше насочено към фигурата на брега на реката. Светлината от огън позлатяваше лицето му и превръщаше червената му като чушка коса в кръг от буен огън...
– Здравей, страннице – обади се фигурата.
Кой друг можеше да бъде?, помислих си. Рижия.
Втора глава
Петък, 27 август
Жозефин започна да обяснява:
– Отидох да търся лодката. Реших, че ако я намеря, може би Рейно... – сви рамене тя. – Не я открих. Вместо това намерих Рижия. И онази жена беше с него.
Рижия се усмихна. Има много подкупваща усмивка – непосредствена и в същото време интригуващо неохотна, – в която участва цялото му лице, включително очите. Този път там имаше въпрос. Аз се качих на пристана и го прегърнах. Миришеше на пушек от огъня и на нещо неопределимо, но познато като шумоленето на вятъра. Може би беше мирисът на дома. Устните ми намериха неговите, целунахме се. Засега въпросът намери отговор.
– Никога ли не включваш телефона си? – попитах.
Той се ухили.
– Изгубих зарядното. А после, когато получих съобщенията ти...
– Вече няма значение. Ти си тук. Но къде е Инес?
Сега Рижия разказа историята си. Пристигнал с влак преди два дни и отишъл при приятели в Ажен. Всички по реката познаваха Рижия, беше работил на практика по всяка лодка от Гарона до Тан и хората му се доверяваха инстинктивно. Намерили черната лодка надолу по течението, незаконно закотвена точно пред Ажен, а Инес и Дуа все още били на борда. Рижия веднага познал лодката, оправил двигателя и я върнал у дома.
– Ами Инес?
Той сви рамене.
– Каза, че тук имала проблеми. Не искала да открадне лодката, но когато тя се понесла по течението, но знаела как да я върне обратно.
– Тя ли ти каза това?
– Защо не?
Вярно е, разбира се, хората говореха с Рижия. У него има нещо, което предизвиква доверие. Деца, животни, хора в нужда... подобно на Свирача от Хамелин той печели последователи където и да отиде. Въпреки това излъчва и отчуждение, което никой не е успял да преодолее, дълбока и мълчалива неохота да говори за миналото, отказ да се обяснява при каквито и да било обстоятелства. Оттук и нежеланието му да обсъжда Жозефин и дори да спомене за съществуването на Пилу, макар сигурно да си е давал сметка, че ако мълчи, ще изглежда виновен.
Ала на реката това е позволено. Никой не задава много въпроси. Приятелствата се градят на основата на половин туба бензин, дадена назаем. Реката има само настояще, миналото остава на брега. Имената най-често са прозвища, никой няма документи. Криминални досиета, минали грешки, развалени семейства, нищо от това няма значение. Животът е простичък и подреден...
Отново погледнах към Жозефин. Стори ми се, че изглежда смътно разтревожена, че цветовете ѝ са избледнели и колебливи. Може би защото отново виждаше Рижия, помислих си с искрица неудобство. Но това беше нелепо, най-вероятно тя се притесняваше за Рейно.
А що се отнася до Рижия...
Няколко дни на реката бяха разбудили отново нещо у него.
Трудно ми беше да определя точно какво: нещо, което отсъстваше от толкова отдавна, че дори не бях забелязала кога е изчезнало. Една голяма лодка къща на постоянен пристан не е същото като речна лодка. Спазваш определени правила, плащаш такси, а парижката речна общност е напълно различна. Тук, на Тан, той отново е свободен. И промяната е още по-смайваща, понеже той не я съзнава.