Трета глава
Събота, 28 август
Жената в черно се върна отново снощи. Този път донесе термос с ментов чай и резени студено печено агнешко, увити в някакви палачинки. Бях си обещал да се въздържам от недостойни молби, затова приех храната безмълвно и само вдигнах поглед към нея от основата на стълбите, чиито само две горни стъпала бяха останали сухи. Затова се налага да стоя почти до бедрата във вода.
Явно ѝ стана неловко от този факт.
– Водата скоро ще престане да се покачва – увери ме. –Днес изобщо не е валяло.
Свих рамене, но не казах нищо.
– Добре ли сте? Не ми изглеждате добре.
Всъщност се чувствах ужасно, отче. Нося същите мокри дрехи, откакто съм тук, а един Бог знае какви бактерии се въдят във водата. Мисля, че имам температура, целият треперя и ръката още ме боли.
– Добре съм – отговорих. – Тук адски ми харесва.
Тя ме изгледа над воала си.
– Виан ми разказа какво сте направили. Как сте помогнали на Алиса, когато скочила в Тан. И как не сте казали на никого.
Отново свих рамене.
– Но защо опитахте да изгорите училището на Инес и саботирахте нейната къща лодка?
Последната фраза беше достатьчна, за да се убедя, че жената не е Соня. Пък и гласът ѝ беше различен: по-сух и по-носов.
– Говорете със Соня Бенчарки. Тя знае, че нямам нищо общо с това.
– Със Соня ли? Не с Алиса?
– Просто я попитайте. Кажете ѝ, че съм тук. Кажете ѝ какво се случи.
Жената дълго се взира в мен.
– Може да го направя.
Разбира се, не съм сигурен, че Соня ще каже истината на тази жена. Но не са ми останали много възможности. Поне успях да посея съмнение в главата ѝ.
Не знам как ме сполетя всичко. Винаги съм изпълнявал дълга си. Заради тези хора е, тези магриби. Всичките са луди. Направих всичко по силите си да им помогна, отче, а вижте докъде стигнах! Съдбата ми зависи от петгодишно момиченце, една изгубена котка и една жена в черно. Ако не бях толкова изморен, отче, сигурно щеше да ми се струва забавно. Но съм изтощен – малкото сън, който успях да открадна върху последните две сухи стъпала, беше накъсан от толкова много и колоритни видения, че сякаш изобщо не бяха сънища. На няколко пъти се събуждах уж от почукване по решетката, но когато отивах да проверя, нямаше никой. Съзнанието ми погажда номера. Гърлото ми е пресъхнало. Главата ме боли. Изпих ментовия чай, но не можах да изям храната, която жената ми донесе. Искам само да заспя, може би завинаги. Да заспя на чисти ленени чаршафи, да положа измъчената си глава върху възглавница...
Съмва се. Призивът за молитва. Аллаху Акбар. Аллах е велик. Тези думи са първото, което чува новороденото, първите думи, които се изговарят във всеки дом. Аллаху Акбар. Аллах е велик. А сега, през този половин час тишина, преди отново да затракат уредите горе и да проехтят камбаните на "Сен Жером", където отец Анри ще води службата с моето паство...
Но наистина ли е моето паство? Само като си представих отец Анри Льометър да завладява "Сен Жером" – да заменя дървените пейки със столове, вероятно да инсталира екрани за "Пауър Пойнт", – се изпълних с отвращение. Но това не обяснява напълно силното чувство за загуба, което изпитвам, изолираността, копнежа по моето подредено местенце в света. Още преди всичко това, отче, аз не бях един от тях. Макар да съм роден тук, никога не съм се чувствал истински тукашен. Отличавам се от тях не само по призванието си. Сега, докато стоя във водата, това ми се струва съвсем очевидно. Карим беше прав за едно: на никого няма да липсвам много. Така и не докоснах сърцата им, само разбуждах съвестта им.
Защо е така, отче? Виан Роше сигурно ще каже, че понеже не умея да се свързвам с хората. Стоя на разстояние. Толкова ли е лошо? Един свещеник не може да си позволи да се държи приятелски с енориашите си. Трябва да поддържа авторитета си. Но кой съм аз без расото си? Рак отшелник в черупката си, безпомощен пред всеки хищник.
Четвърта глава
Събота, 28 август, 9,40 ч.
Той се върна малко след девет с кроасани и кифли с шоколад. Изядохме ги на палубата, докато Анук приготвяше кафе в кухничката, а Розет си играеше с Бам на брега.
– Щях да си дойда по-рано – каза Рижия, – но хората все ме спираха и ме заговаряха.
Отец Анри ще води литургията днес. На площада сигурно е било пълно с народ.
Поату върти най-активно търговия в събота и неделя: красиви торти за обяд, плодови пити, бадемови сладкиши, виенския хляб, който приготвя единствено през уикенда и но специални поводи. Енориашите обикновено отиват най-напред в църквата, после – в пекарната. В крайна сметка и духът се нуждае от храна. Само Божието слово не стига, има нужда и от сладкиши.