– Някакви новини от Рейно? – попитах.
– Не. Само дето този новият свещеник, отец Анри, адски държеше да говори с мен. Обясни ми колко уважавал начина па живот, който съм избрал аз и цялата пътуваща общност, и искал да разбере кога ще си тръгваме.
Засмях се.
– Значи в това отношение няма промяна.
– Рейно поне беше откровен.
– А според теб отец Анри не е?
Той сви рамене.
– Мисля, че има прекалено много зъби.
Анук изяде закуската си на три хапки и хукна да търси Жано. Сега, след като Жан-Лу вече се бе свързал с нея, другият ѝ приятел отново получава предимство, а цветовете и са ясни, зелени и чисти като невинната млада любов.
Розет душеше около началото на една от тесните пресечки към пътя. Попитах я какво вижда там, долу.
Мая, каза ми тя със знаци. Лиско.
– О, значи и ти го виждаш?
Не. Той живее в дупка.
– В бърлога ли?
Не. Иска да излезе оттам.
– А, разбирам.
Подобно на Бам и на Чехълчо Лиско вече се е сдобил с многобройни интересни подробности. Бам е пакостлив, което отразява непостоянната природа на Розет. Чехълчо е дружелюбен спътник. А Лиско, изглежда, е въплъщение на бунтовния дух на Мая – може би тя вече проявява любопитство към правилата и ограниченията край себе си. Освен това е избрала лисиче, а то най-много прилича на куче.
Погледнах към булевард "Де Маро". Мая беше там, бликаща от енергия със своите сандали Дисни и тениска с Аладин. Махна ми и се изгуби в тесния проход. Само че на около триста метра зад нея по булеварда се задаваше стегната и целеустремена групичка хора, които отдалеч приличаха на шахматни фигури – три черни пешки и стар бял цар. Идваха към пристана.
Царят беше Мохамед Махджуби. Познах бялата му брада, едрото му тяло, бавната му и достопочтена походка, бялата джелаба, която винаги носи. Пешките бяха жени, всичките с никаб – от толкова далеч трудно можех да позная кои са. Дали и Инес беше сред тях? Над групата беше надвиснало напрежение като магнит над метални стружки. По целия булевард се отваряха врати, тракаха капаци, хората излизаха да ги наблюдават.
Рижия също го усети и ми се ухили.
– Комитет по посрещането, а?
Не беше това. Когато групичката стигна на пристана, към нея вече се бяха присъединили още хора. Разпознах Алиса, Соня и майка им, и Саид Махджуби – другият цар – да се задават от отсрещната страна. После видях Оми, Фатима, Захра с никаб, както обикновено, и Карим Бенчарки, малко по-назад и облечен както винаги с джинси и фланелка, овладян, но гневен.
Оми ме поздрави с дрезгав смях.
– Ей, ама че цирк!
– Какво става?
Нямаше време да ми отговори. Когато наближи пристана, Карим изстреля залп на арабски и се запъти право към лодката. Старият Махджуби му препречи пътя. Карим се опита да избута стареца.
– Какво става, по дяволите? – попита Рижия.
Саид се обърна към него и отговори:
– Тези лодки не може да останат тук. Всичко това е частна собственост.
– Нима? – попита Рижия. – Понеже кюрето ми каза, че можем да останем колкото си поискаме.
– Кюрето ли?
– Отец Анри – отговори Рижия.
Последва още един бърз разговор на арабски.
– Ще поговоря с отец Анри – обърна се Саид към Рижия.
– Може би той не е предвидил изцяло евентуалните последици за нашата общност.
Старият Махджуби поклати глава.
– Сега е Рамазан. Всички са добре дошли тук, стига да се уважаваме взаимно. – Обърна се към Рижия и му рече: – Останете колкото искате.
Саид видимо се подразни.
–Не мисля, че...
– Да им откажем ли гостоприемство? – Гласът на стария Махджуби беше тих, но въпреки това звучеше авторитетно. Саид го изгледа неприязнено. Старият Махджуби само се усмихна.
– Много добре – отсече Саид накрая. – Баща ми има основание. Не искаме спорове и конфликти по време на празника си. Само ви молим да проявите уважение и да стоите на разстояние.
Карим беше скочил на борда на лодката и надничаше в кухнята.
– Извинете, това е моята лодка – обади се Рижия.
Карим се извърна и го погледна.
– Твоята лодка?
– Инес се е прибрала вчера – намесих се аз. – Не е ли дошла в къщата ти?
Карим се слиса.
– Не, не е. Да не искате да кажете, че тя е тук, в селото?