Рижия отново разказа случилото се. Докато другите слушаха, се възползвах от възможността да попитам Алиса:
– Как мина вчера?
Тя поклати глава.
– Не ми говорят. Смятат, че съм посрамила семейството.
– Ще размислят – уверих я тихичко. – Ами Карим?
– Напълно го преодолях – сви рамене тя.
– Е, това е нещо.
– Той постоянно настоява да се видим насаме. Казах му, че не искам.
– А сестра ти?
– Ами, мисля, че ѝ прилошава заради бебето – отвърна неопределено Алиса. – Не ми говори много, но си личи, че е изморена.
Погледнах към Соня, която стоеше самичка, загледана в реката. Имаше нещо печално в позата ѝ. Когато се приближих, видях в очите ѝ сълзи.
– Какво има? – попитах.
Тя ме погледна изненадано. Когато си с никаб, си в плен на илюзията, че си невидим, освен това не желаеш да общуваш с непознати. Очите ѝ, очертани с черно и красиви, неспокойно отбягнаха погледа ми.
– Вие сте Виан Роше, нали? – попита тя. – Алиса ми разказа за вас.
Долових критичен намек в тихия равен глас иззад булото. Усмихнах се.
– Приятно ми е да се запознаем – рекох. – Надявам се двете да ни дойдете на гости.
Отново ме изгледа сепнато. Соня Бенчарки не е свикнала да получава покани от непознати. Под покривалото цветовете ѝ са като печална и безвкусна въртележка. Нещо измъчва това момиче: тъга, страх, може би дори вина...
Забелязах, че Карим ме наблюдава от лодката. Изглежда се притесни, че двете сме заедно. Соня също го видя и се отдръпна на няколко крачки. Последвах я.
– Моля ви, не мога да говоря с вас – едва чуто каза тя.
– Защо?
– Съжалявам. Оставете ме на мира.
Оставих я. Наоколо имаше твърде много хора, за да се опитвам да преодолея резервите ѝ.
– Просто е срамежлива – обади се Захра. – Всъщност е много мило момиче.
Точно като Алиса, казах си. Или като Алиса преди Карим Бенчарки. Пак погледнах към Карим, който стоеше на пристана и говореше с Рижия, и се запитах как така този човек беше успял да спечели толкова силно влияние над малката общност. Да, беше красив. Да, притежаваше обаяние. А от всичко, което бях чувала от Каро Клермон, явно беше направил много, за да доведе Ле Маро в двайсет и първи век. Влиянието му над Саид беше причината джамията да стане по-прогресивна, работата му в спортната зала беше осигурила сборен пункт за младите мъже от квартала. Ето защо беше странно, че сестра му бе възприела толкова традиционна позиция – освен ако слуховете не се окажеха верни и покриваното на Инес не беше просто фалшива скромност, под което се крие нещо съвсем различно.
Но онова, което видях онази вечер – и отново тук, тази сутрин, – ми подсказва съществуването на тъмна страна. Отношението му към Алиса, неуважението към стария Махджуби и арогантното му поведение към Рижия.
Вече знаехме, че Карим е способен на изневяра, но започнах да се питам дали не е способен и на нещо повече. Показа, че може да бъде агресивен. А дали е способен и на насилие? Невъзможно ли беше Соня да се страхува от него? Ами Инес и Дуа? Съзнателно ли го избягваха?
Захра продължаваше да ме наблюдава любопитно с тъмните си очи. Същото изражение като предишната вечер, зад спортната зала. Дали Захра носеше вещи на стария Махджуби, или пък бяха неща на Инес?
Погледнах към минарето в другия край на булеварда. Тънко, бяло като кост, елегантно, увенчано със сребърен полумесец. А на отсрещния бряг на реката четвъртитата малка камбанария на "Сен Жером" обикновена, лишена от гъвкавост, без украса. Две кули една срещу друга на двата бряга на река Тан като шахматни фигурки...
– Знаеш къде е тя, нали? – попитах.
Захра кимна.
– Видях я снощи. Разказах ѝ за приятеля ти Рейно и за всичко, което се случи тук. После говорих със Соня. – Тя стрелна с поглед момичето и изрече няколко думи на арабски.
– Тя какво казва? Виждала ли е Рейно?
– Не – поклати глава Захра. – Но аз знам къде е той. Съжалявам, Виан. Знам от самото начало.
– Но... защо? – вторачих се в нея.
– Мислех си, че защитавам Инес – сви рамене тя.
– А сега?
Тя ме погледна и се усмихна.
– Сега тя иска да говори с теб.
Пета глава
Събота, 28 август, 10,00 ч.
Десет часът. Краят на литургията. Дори тук, в корема на кита, отец Анри продължава да ме тормози. Разбира се, навсякъде мога да позная камбаните си. Как да сбъркам звука им! А след малко той ще седне в моята изповедалня, ще слуша тайните на хората, ще раздава разпореждания по колко "Аве Марии" да казват и отново ще заеме мястото ми...