Почукване по решетката. Отново беше Мая. Мая и Розет: два чифта крачета, едните с принцеса на "Дисни", а другите лимоненожълти. И един видимо преситен котарак в обятията на Мая, който мяукаше печално.
– Е, значи си намерила котката.
Тя ме възнагради с лъчезарна щастлива усмивка.
– Снощи. Занесох го в къщата на джиддо.
– Прекрасно. – Всъщност, отче, изобщо не се радвах. Главата ми се въртеше, а гърлото ми беше толкова възпалено, че едва се чувах, като говоря. – А сега какво ще поискаш? Пони? Среща с папата? Пееща шапка?
– Това са глупости. Шапките не пеят.
Постарах се да се стегна. Сигурно ми се виеше свят от треската. Обзе ме почти непреодолимо желание да се засмея – ала аз не съм човек, в чиято природа е да се кикоти, отче. Замислих се за заплахите на Карим Бенчарки и съумях да се съсредоточа поне малко.
– Моля те, Мая, каза ли на Виан?
– Аха. Разказах ѝ за теб.
– А тя какво каза?
– Каза, че било хубаво.
Опитах отново:
– Чуй ме, Мая, аз не съм джин. Карим Бенчарки ме затвори тук.
Мая наклони глава на една страна.
– Ако не си джин, защо изпълняваш желания?
– Мая! Няма ли да ме чуеш?
– Третото ми желание...
Не можеш да спориш с неумолимата детска логика.
За пръв път от десетина години бях на крачка от сълзите.
– Моля те, Мая, болен съм, студено ми е, ранен съм. Страх ме е, че ще умра тук...
Внезапно малката решетка се превърна в преградата на изповедалнята. Аз бях каещият се, а Мая – свещеникът, който слушаше изповедта. Беше нелепо, но не можех да се спра. Може би заради треската, може би защото все пак беше по-добре да се изповядам пред това петгодишно момиченце, отколкото да няма пред кого.
– Аз съм свещеник и ме е страх, че ще умра. Нелепо, нали? Но никога не съм вярвал в рая. Не истински. Не и в сърцето си. В ада вярвам. Раят обаче ми прилича на приказка, която разказваш на децата, когато се боят от тъмното. Вярата е свързана с подчинение, със спазване на правилата, с поддържане на реда. Иначе ще настане анархия. Всички го знаят. Затова църквата има йерархия, стабилна пирамида на управление, всеки е на мястото си и научава само необходимото. Хората приемат онова, което решим да им разкрием. Бог от своя страна прави същото. Ред. Контрол. Покорство. Защото ако допуснем хората да узнаят истината – че дори ние не знаем нищо със сигурност, – тогава всичко, което църквата е съградила през последните две хиляди години, ще се превърне само в шепа прах и малко хартия...
Спрях, за да си поема дъх. Всъщност, отче, започваше да ми се вие свят. Три дни без нормален човешки контакт и вече се чувствах много странно. Изпънах пръсти към решетката – мислех, че ако Мая ме види, ще повярва на историята ми. С малко повече усилие щях да стигна.
– Мая, аз съм тук. Погледни ме.
Мая притисна лице към решетката. Розет застана до нея –видях рижите ѝ къдрици на слънцето. И двете ме погледнаха – сериозни и неумолими личица. За миг си ги представих като съдии, които ще въздадат справедливост...
– Третото ми желание...
Нададох вой. Но гърлото ми беше толкова пресъхнало, а главата ми толкова немощна, че прозвуча по-скоро като стенание. Мая продължи, без да ми обръща внимание:
– Третото ми желание е Дуа да се върне у дома. Речната лодка се върна, но Дуа и майка ѝ ги нямаше. Трябва да върнеш Дуа, както върна Хази. След това ще си свободен. Точно като във филмчето на "Дисни" за Аладин.
Предадох се. Безнадеждно беше. Бях дал всичко от себе си, но се оказваше недостатъчно.
– Съжалявам – прошепнах. Още не знам защо.
Лицето на Мая се отдръпна от решетката. Розет остана още мъничко. Знаех, че ще е загуба на време да опитвам да разговарям с нея, но въпреки това тези любопитни очи като на птиче искряха умно.
– Кажи на майка си, че съм тук – помолих я. – Кажи на някого. Умолявам те.
Розет изкътка тихичко. Това означаваше ли, че ме е разбрала? После сложи ръка на решетката. Като жест на опрощение. Точно в този момент купчината щайги под краката ми се срути и аз полетях странично в тъмното и цопнах в дълбоката близо метър вода.
За кратко потънах целият. Водата беше много студена. Изпаднах в паника за секунда-две, опитах да изплувам на повърхността, после стъпих на крака, отметнах мократа си коса от очите и тръгнах обратно към стълбите.
Шеста глава
Събота, 28 август, 10,15 ч.
Само Оми забеляза, че тръгваме. Докато завивахме по булеварда и оставихме сцената на пристана зад гърба си, бях сигурна, че долових любопитния поглед изпод една хлабаво вързана забрадка. Оми ал-Джерба е твърде стара, за да носи пикаб, всъщност на нейната възраст дори хиджабът бил ненужна предпазна мярка, весело ми бе казала тя. Е, може и да е възрастна, но зрението ѝ още беше остро, а любопитството ѝ – неизчерпаемо, затова не се учудих, когато няколко минути по-късно тя вече ни следваше от разстояние нагоре но булеварда, покрай къщата на семейство Ал-Джерба и по моста към Ланскене.