Захра беше убедила Соня да ни придружи. Отначало тя не искаше да се вижда с Инес, но Захра отново ѝ заговори бързо и ожесточено на арабски, каза нещо, в което разпознах името на Карим, и, изглежда, това я убеди.
Сега Соня хвърли поглед през рамо.
– Оми ни следи.
– Не бива да ни настига – нареди Захра.
Трите ускорихме крачка. Оми се правеше на две и половина и уж се наслаждаваше на гледката от моста. Но когато стигнахме площада пред "Сен Жером", вече беше зарязала всички преструвки и бързаше колкото може, за да не изостава.
Беше десет и петнайсет. Литургията беше приключила, но площадът все още беше пълен с хора. Група мъже играеха на петанк на червената площадка зад църквата, а пред пекарната на Поату имаше опашка от двайсетина клиенти. Някои от тях изгледаха любопитно Захра и Соня в черните им дрехи. В Ле Маро никабът те прави невидим, но на другия бряг на реката е точно обратното: черната дреха привлича погледите, а воалът предизвиква размисъл. Жолин Дру излизаше от пекарната с кутия със сладкиши, а панделката беше в същия нюанс на розовото като костюма ѝ за църква и малката ѝ шапка без периферия. Изгледа ни състрадателно и ни подмина в облак от "Шанел 5".
Захра застана пред стария магазин за шоколад. Сега и играчите на петанк ни гледаха – малка групичка от мъже на средна възраст, сред които беше и Луи Ашрон.
– Обзалагам се, че е много готино миньонче – заяви той, преценявайки с поглед Соня. – Не бих имал нищо против да надникна под покривалото. – Той дори не направи опит да снижи глас. Него ако питаш, всички забулени са глухи и слепи.
– А аз се обзалагам, че пенисът на този мъж е много малък – хитроумно отговори Оми и много ми напомни за Арманд.
– Прибирай се, Оми – каза ѝ Захра. – Това няма нищо общо с теб.
Оми се изсмя.
– Няма нищо общо с мен, така ли? Като че ли не знам, че криете там малката ми Дуа.
– Откъде знаеш? – попита Захра.
– Котаракът ми каза – усмихна се Оми.
Захра раздразнено поклати глава. Вече бяхме привлекли твърде много внимание, че да спорим пред магазина.
– Добре, можеш да влезеш, обаче на никого нито дума.
Захра почука. Дуа отвори вратата. Отначало не я познах. Бях я виждала само в черната роба като на майка ѝ, с коса, скрита под стегнато вързан под брадичката хиджаб. Сега обаче носеше розова туника, джинси и маратонки, а косата ѝ беше сплетена на дълга плитка. Мислех, че е на десет-единайсет години, но сега, когато я огледах както трябва, установих, че е малко по-голяма – на тринайсет или на четиринайсет.
Влязохме в магазина за шоколад. С току-що боядисаните стени мястото изглеждаше почти както когато с Анук го отворихме навремето. На голия каменен под имаше само едно малко килимче, няколко възглавници и ниска масичка. Цялата къща миришеше на боя и на тамян.
– Малката ми прасковка! – възкликна Оми. – Значи сте пътували по реката?
Дуа кимна.
Срещнахме бащата на Розет и той ни помогна да поправим двигателя. – Дуа ми се усмихна стеснително. – Страхотен е. Пилу непрекъснато говори за него.
– Майка ти тук ли е? – попитах.
Тук беше: по джинси и червена туника, но за разлика от Дуа не си беше махнала никаба. Дори вътре Инес Бенчарки криеше лицето си, а косата ѝ беше прибрана под черен шал. Вътре това изглежда доста извратено, някак неприлично, безспорно враждебно. Красивите очи отново бяха подчертани с ивица цветен плат. Над него изражението ѝ беше почти равнодушно.
Радвам се, че сте добре и в безопасност – казах. – Хората бяха започнали да се притесняват.
Тя сви рамене.
– Много се съмнявам. Не съм най-популярният човек тук. – Обърна се към Захра, която като Соня беше свалила булото още щом прекрачихме прага. – Казах ти да доведеш Виан Роше. Защо си довела цяла делегация глупачки?
Оми се засмя.
– Гостоприемна както винаги. Защо се криеш тук, като знаеш, че брат ти те търси?
– Така ли? – сухо попита гласът.
– Да, и ако не се интересуваше само от себе си...
– Престани, Оми, нямаш представа какво се случва всъщност – сряза я Захра и се обърна към Инес: – Говорих със свещеника. Трябва да им разкажеш историята си.