Помислих си, че дори на петнайсет, Инес явно е имала забележително силен характер. Третирана като виновника от полицията (първият им въпрос във връзка с нападението бил дали е била прилично облечена), уволнена от работодателите си, тя опитала да си намери работа в друга къща. Ала никой не искал да я приеме без препоръки. Спяла на улицата и просела храна. Арестували я два пъти. Втория път от полицията организирали медицински преглед и така установили, че е бременна.
– Обадиха се на баща ми – продължи Инес. – Той пристигна в Агадир с автобус, беше пътувал шест часа. Но след като изслуша разказа ми, се извърна от мен и си тръгна обратно. Семейството ми ме оплака, все едно съм мъртва. Писмата ми се връщаха неотворени. Майка ми ми изпрати малко пари – немного, колкото имаше – и ми каза, че повече не иска да ме вижда. Шест месеца по-късно се роди Карим, в болницата в Агадир. – Гласът ѝ сякаш отново потрепери, но за миг в безразличния ѝ тон се прокрадна нотка нежност. – Беше съвършен. Толкова красив. Мислех си, че когато родителите ми го видят...
– Смятала си, че ще го обикнат – казах.
Тя кимна.
– Грешах. Разбрах го още щом пристигнах. Бях опозорила семейството си. Бях провалила шансовете на сестрите си. Бях похарчила всичките си пари, за да се върна у дома, но се оказа, че вече нямам дом. Отидох в къщата на по-големия си брат – от край време му бях любимка. От осемнайсет месеца беше женен за Хариба, моя братовчедка. Не се зарадваха да ме видят, но въпреки това ме подслониха. А после, докато снаха ми беше навън, дойдоха те.
Инес мълча толкова дълго, че Оми попита нетърпеливо:
– Кои?
– Делегация от глупаци. Чичо ми. Баща ми. Братята ми. Заявиха, че е по-добре да умра, отколкото да живея в позор. Че съм блудница, че съм нарушил хая[21]. Че само с кръв мога да измия срама от онова, което съм причинила на семейството си. Твърдяха, че ако съм носела хиджаб, както било редно, ако съм се държала скромно и почтително, това никога нямало да се случи. И после...
Инес свали иглата от шала си и дръпна воала. Видяхме я за пръв път – аз я видях за пръв път, – Царицата на скорпионите, Жената в черно, призрака, който преследвах толкова отдавна, че вече се съмнявах дали е истинска...
Оми изграка сепнато.
Соня закри устата си с ръка.
Инес остана хладнокръвна. Захра също – явно не за пръв път виждаше Инес разбулена, макар че цветовете ѝ издаваха страдание.
Трябваше ми малко време, за да осъзная какво виждам. Очаквах, че Инес е красавица. Всичко го подсказваше. Позата ѝ, грациозната ѝ походка, цветовете и формите в зеленикаво –златистите ѝ очи – за секунда съзрях жената, която Инес можеше да бъде. Навярно не толкова млада, колкото предполагах, но въпреки това забележителна с тази пищна коса, елегантната шия, смайващите скули, извитите вежди, красотата, която щеше да се съхрани някъде дълбоко дори когато тя станеше на шейсет – или на седемдесет, осемдесет, – като диамант в сърцевината на скалата...
И тогава я видях истински. Както оптическата илюзия се нуждае от малко време, за да се преобрази – двама любовници се превръщат в лицето на демон, нечий профил се оказва пеперуда, – и после неизменно я забелязваш.
– Наричат го усмихнатото лице – обясни Инес. – Виждали сте го. В Танжер, в Маракеш, дори в Париж и Марсилия. С нож срязват от тук до тук и от тук до тук – с палец и показалец показа тя разстоянието между ъгълчетата на устата и ушите си. – Така до края на живота си не може да пропуснеш да спазваш хая. А всеки, който те погледне, да разбере, че си уличница.
Осма глава
Събота, 28 август, 10,45 ч.
Братовчедка ѝ повикала лекар. Той направил шевовете – по девет от всяка страна, с лъскав черен конец, който, след като махнал, оставил трайно петно между мъничките топчета плът. В резултат лицето ѝ приличаше на лицето на парцалена кукла, която си съдрал, а после нескопосано си съшил отново, но бодейки с иглата на различни места. Беше гротескно и неописуемо тъжно. Едната половина на лицето и беше безжизнена, сякаш беше прекарала инсулт – дължало се на засегнати нерви. Сега, когато беше без булото, не бе трудно да разбереш защо гласът ѝ звучи толкова равно и сковано – когато говори, Инес може да движи единствено челюстта си, като кукла на вентрилоквист. Белезите са на повече от трийсет години, разтеглени и загладени от времето. Зърнеш ли ги веднъж, преставаш да забелязваш каквото и да е друго освен тези ухилени следи. Засядат в гърлото като рибя кост, задушават те, давят те. Само като си ги представя на лицето на шестнайсетгодишно момиче, на дете на възрастта на Анук...
21