– Върнах се в Агадир – продължи Инес с лишения си от интонация глас. – Покривах лицето си и спях на улицата. В моята страна обезчестените жени не получават помощ отникъде. Те нямат права, не могат дори да дадат собственото си име на детето си. Религиозните благотворителни организации не ги забелязват. Всички ги отхвърлят. Най-накрая намерих някакъв дневен център, управляван от швейцарска фондация. Хората там се отнесоха добре с мен, макар че никой не беше мюсюлманин. Помогнаха ми и се погрижиха за детето ми. Намериха ми работа в шивашки цех. Спях в сутерена с Карим и по цял ден шиех на машината. Правех рокли, сарита, шалове, съшивах бродирани чехли. Карим растеше. Аз се трудех здраво. Съпрузите, които управляваха цеха, бяха мили хора. Мъжът се казваше Амал Бенчарки. Казах му, че съпругът ми се е развел с мен. Той не задаваше много въпроси.
Когато Карим станал на три, съпругата на Амал Бенчарки починала. Двамата нямали деца. Амал Бенчарки бил на петдесет и две години. Повечето му роднини живеели във Франция. Амал предложил на Инес да се ожени за нея и да даде име на сина ѝ.
– Не се интересуваше как изглежда лицето ми. Така или иначе, никой нямаше да го види. Постоянно носех чадра – така наричат там булото. Амал беше самотен. Скърбеше за съпругата си. Семейството му беше далеч. Мисля, че просто се нуждаеше от компания и от някой, който да му готви и да поддържа къщата. От прислужница. Е, можех да го направя. Имах голям опит. – Устните ѝ потръпнаха. Почти като усмивка. Има почти същата уста като сина си – или поне щеше да има, ако не бяха белезите. Но ако устата на Карим е като разрязана праскова, нейната е като разсечена тиква, повдигната със скрипци от плът. Разбира се, усмивката само влошава нещата.
– И ти се омъжи за него, така ли? – усмихна се състрадателно Оми.
Отново онази страховита усмивка.
– Щях да го направя, но близките му станаха подозрителни. Братята му дойдоха и започнаха да задават въпроси. Дори баща му пристигна от Франция. Не можех да им отговоря. Накрая им казах истината – сви рамене тя. – И това беше краят.
Амал Бенчарки дал на Инес пари и документи, за да напусне Агадир.
Документите били на покойната му съпруга, в чийто паспорт сложили снимката на Инес. С помощта на документите дала на Карим име и двамата стигнали до Танжер, където се надявала да потъне в големия град.
– Така станах Инес Бенчарки. Вдовицата на търговец на платове от Агадир. Грижех се за сина си и шиех дрехи на ма- шината в стаята си. Разказах на Карим същата история, но когато порасна, той започна да разпитва. Наговорих му още лъжи. Изпратих го на училище. Дадох му всичко, което можах. Исках да ходи в джамията, да има добри приятели, да се радва на уважение. Беше красивото ми момченце. Знам, че го разглезих, сгреших. Но само него имах. Казват, че Джанна[22] е в нозете на майката. Карим беше моят Джанна. Аллах щедро ми го беше дарил и аз исках синът ми да има всичко.
Инес отново докара страховитата си усмивка. Ала когато говори за Карим, аз съзирам красота в лицето ѝ.
– Нуждаех се от повече пари – продължи Инес. – Затова когато Карим порасна достатъчно, за да се грижи за себе си известно време, заминах за Испания да бера ягоди. Работата беше трудна и се работеше часове наред, но парите бяха добри. У дома никога нямаше да припечеля толкова, затова не устоях. Карим беше умен ученик. Исках да го запиша в университет. Тези неща обаче струват пари, повече пари, отколкото можех да спечеля в Танжер като шивачка. През онази година прекарах в Испания три месеца и оставих сина си сам. Явно не съм го контролирала достатъчно. Но той беше толкова добро момче, толкова почтително. На следващата година отново заминах за Испания. Карим беше едва на седемнайсет. Този път в мое отсъствие изнасилил момиче, което заплашил с нож.
Момичето се казвало Шада Идрис, на двайсет и две, неомъжена. Карим се запознал с нея в някаква чайна. Уличница, както би я определил той, по джинси и с високи токчета, с модерно вдигната коса под пъстрия хиджаб. Съгласила се да излезе на среща с Карим. Той я чакал заедно е приятелите си.
Отначало отричал, че е замесен. Казал на Инес, че само гледал. Но си бил запазил трофей – гривната ѝ, – наниз от черни нефритени мъниста. Инес я намерила в стаята му и го принудила да признае всичко.
На полицията казал, че тя си го просела, пък и не била девствена. Живеела с две по-възрастни жени близо до голямата джамия в центъра на града и трите се редували да гледат децата, докато другите ходели на работа. Вече имала незаконно дете – момиченце, което се казвало Дуа...