– Малката ми прасковка! – стрелна Оми с поглед Дуа.
Инес кимна.
– Не се притеснявайте, тя знае. Още от самото начало знае истината. Държах Карим в неведение и виж докъде се докарах. Дуа обаче знае, че зина е хлъзгава риба, която не можеш да уловиш, понеже скача от ръка на ръка... – Отново се усмихна. – Така или иначе детето не беше виновно. Научих поне на това сина си, но за останалото беше твърде късно. Ала се срамувах, нали разбирате. Надявах се никога да не ми се налага да му разказвам.
Шада съобщила в кварталния участък за нападението. Но както и в случая на Инес полицията предпочела да разследва самата Шада. Арестували я за проституция и макар обвиненията да били снети, се оказало, че тя живее незаконно в държавно жилище. Изгонили нея и детето от апартамента. Бездомна и отчаяна, Шада отишла пред общинската служба по настаняването, седнала насред площада, поляла се с бензин и се запалила.
Инес ни изгледа и четирите подред.
– Какво друго ми оставаше? – попита тя. – Синът ми трябваше да понесе своята отговорност. Затова разказах на Карим истината за баща му, за мен самата, взех детето на Шада и го отгледах като свое. Карим дълго време се сърдеше. На мен, задето съм го посрамила, но още повече се гневеше на себе си. Не поглеждаше Дуа, говореше с нея само когато е крайно наложително. Но тя беше мило момиченце. Наричах я "моята малка непозната".
Тази фраза. Моята малка непозната. Отначало реших, че не съм чула добре. Как така ще използва същите думи, с които аз от край време наричах Анук? Но същевременно беше и някак странно уместно. Инес вече не беше Жената в черно – имаше си лице и въпреки белезите аз го познавах много добре. Двете с нея си приличахме. И двете бяхме едновременно скорпионът и биволът.
Инес ме изгледа любопитно. Очите ѝ бяха тъмни като горски мед.
– Нали виждаш – прочете тя мислите ми. – В крайна сметка не сме толкова различни. Някои от нас избират семейството си. Други са избрани. А понякога се налага да избираме между двете половини на едно разбито сърце. Това беше моят избор, Виан. Не беше лесно. Чуй ме и се запитай дали ти би постъпила различно.
Девета глава
Събота, 28 август, 11,00 ч.
– Карим беше красиво момче – продължи Инес, – не след дълго стана красив мъж. Жените го харесваха, мъжете също. Умееше да ги очарова. Искаше да учи в Париж, така ми каза, и аз му дадох пари, за да замине. След първата година обаче ми писа, че прекъснал. Искал да се ожени за французойка, с която се запознал, докато учел. Жената била по-възрастна от него, работела в някакво посолство и имала пари. Била влюбена до уши. Давала на Карим каквото пожелаел. Признавам, още от самото начало заподозрях, че точно затова иска да се ожени за нея. Явно и семейството ѝ имаше същите опасения. Един ден ми се обади някаква жена, която се представи като майка на въпросната годеница. Поразпитала. Разбрала, че дъщеря ѝ не е единствената жена, с която се среща Карим. Имало и други. Няколко. А още по-лошо било, че се носели слухове... – Инес се изсмя рязко. – Историята ми беше позната. Някакво момиче било изнасилено по време на тържество, по понеже била пияна, разказът ѝ бил несвързан. Друга студентка била изнасилена в парка, зад някакъв нощен клуб. И двете били състудентки на Карим. И двата пъти споменали неговото име. Нито един от случаите не стигнал до полицията, но въпреки това аз си знаех. Дълбоко в сърцето си знаех.
Инес пристигнала в Париж и директно обвинила Карим. Той отричал двете нападения, но нещо в погледа му ѝ подсказвало, че е отговорен. Разровила вещите му и отново открила трофеите му. Колие, обица, шал за коса, който още ухаел на парфюм. Били просто уличници, обяснил ѝ намусено. В столицата било пълно с такива. Нямали срам, никакво благоприличие, така че защо да не се възползва?
– Но аз въпреки това го обичах – продължи Инес. – Той беше всичко за мен. Съзнавах, че вината е моя. Прекалено го бях разглезила, заблуждавах се, че мога да го променя. Когато стана на двайсет и три, Дуа беше на осем и вече ходеше на училище. Мислех, че ако успея да убедя Карим да посещава по-редовно джамията, да изучава Корана и да уважава жените и себе си, поведението му ще се промени. Принудих го да се върне с мен в Танжер. Накарах го да развали годежа. Започнах да си мисля, че се е променил, но вие всички сте виждали сина ми. Той показва пред света най-обаятелното си лице и хората просто се влюбват в него. Мина време. Намерих му работа при един вносител на платове. Беше сладкодумен, интелигентен, винаги се държеше учтиво с хората. Често пътуваше по работа и винаги ми носеше подаръци. Понякога се притеснявах – веднъж, когато момиче от блока ни беше изнасилено отвън, до кофите за смет; после отново, когато едно момиче дойде да търси Карим у дома. Но синът ми винаги имаше отговор, извинение, алиби. Запитах се дали подозренията ми не са просто уасуас, неоснователни страхове. А после се появи Саид Махджуби – отначало клиент, а после и приятел. Запознали се, докато били в Мека, и скоро се сприятелили. Отначало се зарадвах. Саид беше свестен човек, почтен и набожен. Надявах се да повлияе положително на Карим.