Вместо това стана обратното. Карим повлия на него. Малко по малко по-младият мъж очарова по-възрастния. Саид вече беше уязвим, понеже презираше баща си, беше преситен от случващото се във Франция, изпитваше носталгия по една страна и една епоха, които никога не са били негови.
Карим му обрисува прелестна картина на живота в Танжер, говореше за семейство, за уважение и за връщането си към исляма. Саид се впечатли и след година вече споменаваше за брак между Карим и най-голямата си дъщеря.
Отначало Инес се притеснила. Ала Карим се променил. Бил по-сериозен, учтив, истински улегнал. Пък и тя искала да вярва в това, искала той да се ожени. Соня била свястно мюсюлманско момиче от почтено семейство, а от снимките се виждало, че е и красива. Инес допуснала съмненията ѝ да избледнеят. Уговорили брака.
Оставал само един проблем – нейната тайна, скандалният произход на Карим. Той се представил на Саид като син на Амал Бенчарки и убедил Саид, че Инес е овдовялата му сестра.
– Ако Саид видеше лицето ми – каза Инес, – веднага щеше да се досети за истината. Затова го оставих да повярва в лъжата. И се превърнах в сестра на Карим.
Сватбата се състояла. Инес пристигнала с Дуа за церемонията. Не възнамерявала да остава, но нещо я разтревожило. Може би непосредствената атмосфера в квартала Ле Маро, незабулените момичета, западното облекло, някои дори не посели хиджаб. Обвинявала за това духовния водач Махджуби – старецът не бил учен и тълкуванията му на Корана били много нетрадиционни. Давал прекалено голяма свобода на паството си и се отнасял твърде снизходително към зина.Съперничеството му с Франсис Рейно било на границата на уместното. Демонстрирал неприкрита враждебност към никаб, четял всякакви неподходящи френски книги и дори се говорело, че пие алкохол. Инес решила да остане поне за малко.
Карим се изненадал и не бил доволен. Но не можел да каже или да направи нищо, без да издаде тайната си. Месеци наред Инес се опитвала да преодолее недостатъците на управлението на стария Махджуби. Отворила училище за мюсюлмански момичета, наложила никаба и традиционното облекло, а благодарение на връзката си с Карим, който вече бил спечелил сърца и умове и на двата бряга на реката, тя бързо се превърнала във виден член на женската общност в Ле Маро. Изглеждала им странна – едновременно добродетелна и любопитно освободена, – живеела сама, но всеки ден ходела в джамията и давала добър пример. Хората започнали да ѝ подражават, после да се състезават помежду си. Скромното облекло започнало да се възприема като изявление за принадлежност, а не като ограничение. Постепенно младите жени в Ле Маро взели да възприемат Инес Бенчарки като модел за подражание и духовна напътственица.
А междувременно Саид Махджуби правел всичко по силите си да постигне същото сред мъжете в селото. Спортната зала от край време си била техен сборен пункт, но сега се превърнала в магнит за скучаещите и недоволни млади мъже. Карим пък притежавал блясък, както лично се бях убедила. Бил привлекателен за жените, общителен с мъжете, почтителен с възрастните хора, но мълчаливо неконвенционален, достатъчно, за да впечатли младите. Саид проповядвал традиционното верую, уважение и връщане към исляма, а в спортната зала Карим използвал исляма, за да разпространява собствените си виждания, изградени по улиците на Танжер, където жените без хиджаб се смятат за полагаща се жертва на хищниците. За някои от мъжете в Ле Маро подобни приказки притежавали подривна притегателна сила. Дотогава стеснителни млади мъже започнали да се перчат. Приятелствата между Ле Маро и Ланскене постепенно замрели. Братята започнали да се държат крайно покровителствено със сестрите си, които не носели хиджаб, а докато по-традиционното облекло печелело все по-голяма популярност, общността все повече се поляризирала. Саид започнал по-открито да изразява неодобрението си към водачеството на баща си, а старият Махджуби разпалвал пламъка на недоволството, като говорел против никаб и се изказвал в полза на интеграцията.