Само за шест месеца обликът на Ле Маро неусетно се променил и никой не разбирал как точно и защо се е случило това. Дали заради влиянието на Карим? Или на Инес? Никой не знаел. Но под повърхността на кротката малка общност нещо набирало сила, нещо, което не след дълго щяло да се превърне във война.
Десета глава
Събота, 28 август 11,10 ч.
– Война – каза Инес. – Представете си! Тайна война между майка и син! И двамата не говорехме за това. Това би означавало да признаем, че помежду ни съществува недоверие. Карим всъщност не се беше променил, просто беше станал по-внимателен. Имаше си съпруга, която го обожава, но не му беше достатъчно. Публично хвалеше ползата от никаб, но си мечтаеше за западни леки жени. Ясно ми беше, че е просто въпрос на време зина отново да го намери.
Инес отново погледна Соня. Момичето изслуша целия разказ, без да продума, но вече клатеше глава.
– Не, не го вярвам. Грешиш. Моят Карим никога не би...
Инес положи длан върху ръката на Соня.
– Знам, че сигурно ти е трудно да повярваш. Съзнавам колко жестоко ти звучи. Преди и на мен ми беше трудно да повярвам. Опитах да си затворя очите за истината. Но се започна от порното в интернет. Намерих го на компютъра му. След това дойде сексът по интернет. Хванах го навреме с едно момиче от селото. Казва се Мари-Анж Люка и в профила ѝ пише, че е на шестнайсет. Всъщност е на петнайсет, но на Карим не му пука. Била курва, така ми каза. Защо иначе ще се съгласява да се срещне с момче, ако не иска секс? Намесих се точно навреме. Карим престана да общува с Мари-Анж. Мислех, че си е взел поука, но той просто си беше намерил по-привлекателна плячка. Сестра ти Алиса, която съблазнил, а после тласнал към самоубийство...
Лицето на Соня вече беше станало пепеляво.
– Не ти вярвам – прошепна тя.
– Съжалявам, трябваше да се обадя по-рано – сви рамене Инес. – Но си въобразявах, че мога да го контролирам. Мислех, че ако съм наблизо, ще успея да се намеся. Опитах с Алиса. После с Виан, чието пристигане в Ле Маро – при това с красива дъщеря – вече беше привлякло вниманието. Но след това започнаха да се случват разни неща. Някой подпали училището. Плъзнаха слухове за мен. Свещеникът, който се опита да ми помогне, беше наплашен от приятели на Карим. Върнах се да живея отново в къщата на Карим, но старият Махджуби правеше всичко възможно да ме накара да се чувствам неловко. И тогава установих, че Карим е започнал да забелязва моята малка Дуа.
– Не! – възкликна Соня и се отдръпна.
Инес се изправи.
– Онзи ден Дуа изгубила единия си чехъл. Червен бродиран чехъл, носим го от Танжер. Търсила го навсякъде, но не го намерила. Затова аз изчаках Карим да излезе и намерих ето това в гардероба му...
Тя влезе в кухнята и се върна с метална кутия. Отвори я и изсипа съдържанието върху ниската масичка. Гривни, обици, мъниста, шалове – и един бродиран чехъл, червен, с пришити малки стъклени мъниста...
Инес плъзна красивите си пръсти по сбирката от предмети.
– Гривната, която той взе от Шада Идрис. Една от обиците на Алиса. Пръстен, който беше на годеницата му. И това... – докосна тя червения чехъл. – Синът ми вече се е самозабравил, взема си трофеите предварително.
Сред купчината трофеи обаче погледа ми привлече нещо друго. Малка плетена гривна – жълта, със синя мидичка, каквато би направило дете, може би като подарък за сестра си...
– На дъщеря ти е, нали? – попита Инес, забелязала изражението ми.
Взех гривната. Много добре я познавах. Анук я носеше, когато пристигнахме – сега като се замислих, не я бях виждала от дни...
– Може би я е изпуснала – каза Инес. – Или я е забравила някъде. Но Карим вече я беше забелязал. Щеше да е само въпрос на време.
След като намерила кутията с трофеите, Инес се преместила заедно с Дуа на лодката. В най-добрия случай временно решение, но само това успяла да измисли. Макар да се преструвал на предан син, чрез слухове, злоба и хитрини Карим вече успял да настрои целия квартал Ле Маро против Инес – с изключение на Захра, която знаела истината и винаги се опитвала да защити Инес.
– Синът ми рядко действа лично – обясни Инес с измъчена усмивка. – Оставя другите да действат от негово име. Въобразяват си, че сами избират така, но всъщност просто се подчиняват на волята му. Онзи надпис на стената на къщата ми. Пожарът. Дори къщата лодка... – Тя погледна към Соня, чието лице беше смъртнобледо от прозрението за истината.