Излязохме на площад "Сен Жером". Слънцето вече прижуряше. По улиците не беше останал и помен от дъждовете и облите камъни бяха покрити с бронзов прах. Ято гълъби, които кълвяха нещо пред вратата, се разлетяха, пляскайки с криле. Площадът вече беше почти пуст. Пекарната на Поату затваряше, играчите на петанк си бяха събрали нещата и си бяха тръгнали към къщи за по един леден аперитив под сливата. Само една фигура беше останала под арката на "Сен Жером" – ниската печална фигура на Пол-Мари Муска в инвалидния си стол, наполовина на слънце, наполовина на сянка като Рицаря чаши от картите Таро.
– Поздравления, отново го направи – провикна се той към мен през площада. – Я ми кажи някъде специално ли си се обучавала, или просто ти идва отвътре?
– Не знам за какво говориш. Имаме спешен случай.
– Не ме изненадваш – засмя се той. – При теб все има нещо спешно. Хора, с които да се видиш, места, където да отидеш, бракове, които да разрушиш. Нямаше те осем години и не казвам, че беше идеално, но откакто се появи отново преди три седмици, всичко се разпадна.
Явно съм добила учудено изражение, защото той отново се засмя.
– Не си ли чула? Тя ме напуска. Този път завинаги. Ще избяга с речните плъхове. Като след свирача от Хамелин. – Оригна се той, явно много пиян. – Я ми кажи, плащат ли ти, Виан? Парите добри ли са? Или просто обичаш да го правиш?
– Нямам представа за какво говориш – отговорих. – Но дай ми половин час, ще се върна и всичко ще ми обясниш. Пийни малко кафе. И ме почакай.
Отново същият смях като от счупена водосточна тръба.
– Ти ме убиваш, Виан. Ама наистина. Нали ти си ѝ казала, че трябва да признае истината? Да ми каже, че това нейно хлапе не е на проклетия червенокоско, а мое? А сега, след като ми призна всичко, след като ме е лишила от цели осем години, кучката ми съобщава, че ще ме напусне, като че ли признанието ѝ дава някакво позволение...
– Казала ти е? – погледнах го.
– О, каза ми и още как! Като че ли така всичко ще се оправи. На теб трябва да благодаря, Виан. Какво следва, а? Какво толкова спешно има в Ле Маро? Някой бие жена си ли?
Повикайте Виан! Котка се е покатерила високо на дървото? Повикайте Виан.
Инес, Дуа и другите вече се бяха запътили към моста.
– Съжалявам, но трябва да вървя – рекох му.
– Аз да стоя тук и да пропусна веселбата? – Пол-Мари бясно забута стола си през площада. Теренът беше труден, но не невъзможен, а големите му ръце се движеха като мощни бутала. – А, не, и аз идвам. Искам да видя какво става. – Той тръгна подире ми по улицата, крещейки с пълно гърло:
– Елате всички, елате да видите как Виан ходи по водата!
Движеше се удивително бързо, като се клатушкаше по облите камъни. Зад него се отваряха врати, бутаха се капаци. Малката ни група – достатъчно необичайна, за да привлече вниманието дори при нормални обстоятелства – скоро привлече последователи. Поату излезе от пекарната, Шарл Леви престана да плеви градината си, клиентите на терасата на "Кафе де Маро" проточиха шия, за да видят какво се случва, зарязаха питиетата си и дотърчаха.
Видях Гийом, понесъл Пач, Жозефин с притеснено изражение, Каро Клермон, още с готварска ръкавица на едната ръка. Когато стигнахме на булеварда, след нас се бяха събрали още дванайсетина човека, а откъм Ле Маро се стичаха още: Фатима ал-Джерба и съпругът ѝ Мехди, дъщеря ѝ Ясмина, зет ѝ Исмаил. Имаше и не толкова приятелски лица: синовете на Ашрон и тяхната клика, Жан Люка и Мари-Анж, неколцина мъже от джамията с напрегнати и подозрителни лица. Луи Ашрон буташе инвалидната количка на Пол-Мари, който крещеше пиянски:
– Точно като свирача от Хамелин!
Жозефин се приближи до мен.
– Какво става?
Разказах ѝ, но хората, които се събираха пред спортната зала, вдигаха такъв шум, че не бях сигурна дали е разбрала.
– Значи Рейно е вътре?
Кимнах.
– Трябва да говорим със Саид. Трябва да му обясним какво става, преди да избухне бунт...
В началото на пресечката се стичаха все повече хора. Спортната зала беше отворена, а посетителите – все млади мъже по шорти и фланелки – бяха застанали на входа. Карим не беше сред тях. Беше почти непоносимо горещо, обедното слънце сякаш пробиваше темето ми с шип. Тълпата също беше доста разпалена – миришеше на метал и на хвойна. Под навеса на спортната зала сянката беше толкова тъмна, че почти не различавах лицата на младите мъже. Те бяха в тъмното, аз – на слънцето, стояхме едни срещу други през уличката като стрелци.
Запътих се към групата. Жозефин ме следваше. Но Захра и останалите не се доближиха. Дори сега бе почти немислимо жена да влезе в спортната зала. И Инес се поколеба, когато аз се запътих към входа.